Тереза, мисис Тропълстанс, бе най-богатата и най-опърничава старица в графство Уолдшир. Поведението й спрямо околния свят бе сякаш съчетание между обноските на придворна дама, отговаряща за одеждите на кралицата, и предводител на ловна хайка със съответния речник, който използват тези две особи. В домашна среда се държеше с онова своеволие, което сме склонни да приписваме, навярно без никакво основание, на американските политици в лоното на техните фракции. Преди около трийсет и пет години покойният Тиодър Тропълстанс остави в нейно владение значително богатство, голяма поземлена собственост и галерия, пълна с ценни картини. Оттогава изтече доста време, през което тя надживя сина си и се скара с по-големия си внук, оженил се без нейното съгласие и одобрение. По-малкият внук, Бърти Тропълстанс, бе определен за наследник на това огромно имущество и като такъв бе обект на внимание и загриженост от страна на около петдесет амбициозни майки с дъщери за женене. Бърти бе добродушен, сговорчив младеж, който с готовност би се оженил за всяка девойка с подходящи препоръки и не възнамеряваше да си губи времето, влюбвайки се в обект, обхванат от ветото на баба му. Подходящите препоръки трябваше да дойдат именно от мисис Тропълстанс.
Приемите на Тереза винаги бяха допълвани с обилна гарнитура от представителни млади жени и бдителни грижовни майки, но ако възникнеше шанс някое от момичетата да засенчи останалите като евентуална кандидат-съпруга на внука, старата дама мигновено я обезсърчаваше. Тук ставаше дума за наследството на нейното имущество и тя очевидно смяташе да се наслади докрай на властта си да избира, да приема или да отхвърля. Предпочитанията на самия Бърти в случая нямаха особено значение — той спадаше към мъжете, които могат да бъдат безгрижно щастливи с каквато и да е съпруга; освен това през целия си живот съвсем спокойно се бе съобразявал с волята на баба си, тъй че едва ли щеше да се разбунтува, ако тя му избереше и другарка в жизнения път.
Гостите, събрани под покрива на Тереза по коледните празници през хиляда деветстотин и някоя година, бяха по-малобройни от друг път; това обстоятелство изпълваше с радостни предчувствия мисис Йонлит, която също бе сред поканените. Дора Йонлит и Бърти очевидно бяха родени един за друг, сподели тя с жената на викария, и ако старата дама свикнеше често да ги вижда заедно, навярно сама щеше да стигне до извода, че от тях би излязла чудесна съпружеска двойка.
— Хората скоро свикват с онова, което постоянно им се тика пред очите — рече мисис Йонлит обнадеждено, — и ако Тереза честичко вижда тези млади хора заедно, всеки от тях щастлив в компанията на другия, сигурно ще почне да проявява любезен интерес към Дора като подходяща и желателна съпруга за Бърти.
— Скъпа моя — каза жената на викария с негодувание, — собствената ми дъщеря Сибил попадна в компанията на Бърти при най-романтични обстоятелства — някой път ще ти разкажа тази случка, — но това ни най-малко не впечатли Тереза, тя се намеси безкомпромисно и в крайна сметка моята Сибил се омъжи за един държавен служител в Индия.
— Много правилно от нейна страна — рече мисис Йонлит с мъгляво одобрение, — точно тъй би постъпило всяко момиче с характер. Все пак, ако не греша, оттогава трябва да са минали една-две години; сега Бърти е малко по-възрастен, а същото важи и за Тереза. Несъмнено тя вече гори от желание да го види задомен.
Жената на викария си помисли, че Тереза е май единственият човек, който не изпитва пламенно желание да снабди Бърти със съпруга, но предпочете да запази тази мисъл за себе си.
Мисис Йонлит бе енергична и находчива личност с безспорни качества на стратег. Тя веднага въвлече останалите гости — инертната маса, тъй да се каже — в какви ли не дейности и занимания, които ги изолираха от Бърти и Дора. По този начин последните бяха оставени на собствената им инициатива — тоест на инициативата на Дора, с която Бърти услужливо се съобразяваше. Дора помагаше да се сложи коледната украса на енорийската църква, а Бърти й помагаше в помагането. Двамата заедно хранеха лебедите, додето птиците не вдигнаха сита стачка, заедно играеха билярд, заедно фотографираха селските сиропиталища, а от почтително разстояние снимаха и питомния лос, който пасеше самотно в парка. Той бе „питомен“ в смисъл, че отдавна не даваше никакви признаци на страх от човешкия род; затова пък репутацията му ни най-малко не насърчаваше хората от околността да се отнасят към него с подобно доверие. Каквото и занимание да подхванеха Бърти и Дора, то неизменно се отбелязваше и оповестяваше от мисис Йонлит, която се грижеше да не оставя бабата на Бърти в неведение.
Читать дальше