Плъм Сайкс - Тези луди, луди глезли

— Наричайте ме Мъфи, момичета — подкани тя дружелюбно още при пристигането ни.

Мъфи беше облечена в богато украсено пончо от „Оскар де ла Рента“, зелени тесни панталони и достатъчно бижута, за да изпразни запасите на цяла диамантена мина. Освен това записваше филм с Елизабет Тейлър. Всеки в Ню Йорк постоянно записва някого. Пончото й се развяваше драматично наляво-надясно, докато прекосяваше забързано обширното преддверие, в което стъпките ни кънтяха, за да ни въведе в гостната. Помещението, с окачени в златни рамки огледала, маслени картини от италиански майстори и осеяно с безброй елегантни антични столове и дивани, които Мъфи купува на едро всеки път, когато минава близо до „Сотби“, бе по-импозантно от Версай. Мъфи обяснява на всички, че обзавеждането на дома й цели той „да прилича на дома на Оскар. Бях там и нямах сили да устоя. Трябваше да притежавам нещо такова. Затова клонирах апартамента му!“

Мъфи също така постоянно повтаря фразата „да си богат е доживотна присъда, но не е неприятна, аз знам най-добре“. Почти всички съпруги, които съм срещала и които живеят в горната част на Ист Енд, се казват Мъфи. Явно някога е било много популярно име в Кънектикът, където са родени повечето Мъфита, приблизително в средата на миналия век. Тази Мъфи, подобно на съседките си Мъфи, твърди, че „Ралф Лорен е моят учител по вкус“. Очевидно е пристрастена към инжекциите „Ботокс“ и не пропуска да спомене, че е на тридесет и осем години. Също така е П. Н. Д. — приятелка на Джордж, — а когато Бил Клинтън беше на власт, била П. Н. Б. Дарява милиони на републиканците и много повече на демократите, защото има „специална връзка“ с Бил. Всички останали Мъфита също имат специални връзки с Бил, но тя изглежда не го знае.

Седнахме в кът с викториански диванчета. (В момента те са на голяма почит в Ист Енд, особено ако успееш да ги претапицираш с оригинална дамаска от седемнадесети век, което, естествено, е почти невъзможно.) Домашна прислужница в униформа поднесе чай върху сребърен поднос. Заради предстоящия бал Мъфи бе превъзбудена като японски турист в магазин за сувенири. През цялото време не престана да дърпа ресните на възглавниците върху дивана.

— Господи, събирането е утре! Осигурила съм присъствието на принцеси, милионери, филмови продуценти, наследници, архитекти, политици! Може да мине и Бил! — възкликна тя. — Цял Ню Йорк ще присъства утре.

— На коя благотворителност е посветен бала, Мъфи? — попитах аз.

— „Да спасим нещо си“. Да спасим Венеция, да спасим „Метрополитен“, да спасим балета… Откъде да знам? Участвам в безброй комитети. Господин Зиглер обожава да отбива от данъците си. Затова наричам всички балове с едно име: „Да спасим нещо си“. Не е ли гениално! Само да можеше някой да спаси мен от всички други жени в комитетите. Ако не дариш милион, си подписваш смъртната присъда. Утрешният бал май е за спасяването на някакъв вид цвете. Благотворителността е бляскава американска институция, защото, който има нужда, рано или късно получава парите, а на нас ни се удава възможност да се обличаме в прекрасните рокли на Майкъл Корс. Хайде да се захващаме за работа — предложи тя делово. — Едно пиленце ми подсказа, че търсиш годеник, Джули. Това е чудесно. Кажи ми: какъв мъж искаш?

— Някой интелигентен и забавен, който ще ме разсмива. Да мога да му хленча и да се оплаквам часове наред, а той да продължава да ме обожава. Само не ме обвързвай с творческа личност. Още от гимназията избягвам такива типове. Никакви актьори, художници или музиканти за мен. Не, благодаря — обясни Джули.

Представа нямах, че Джули е станала толкова зрял човек. От друга страна, когато си имал петдесет и четири гаджета, сигурно си наясно какво искаш.

— Няма опасност да срещнеш такъв в горната част на Ист Енд, скъпа — увери я Мъфи. — Тук определено няма никакви творчески личности. Кметът не им позволява да се настанят отвъд площад „Юниън“.

— С риск да прозвуча като глезла или повърхностно момиче, но предпочитам гаджетата ми да разчитат на шофьори. Виня татко, защото съсипа живота ми, като караше шофьор да ме води до училище с „Ягуар“ още от първи клас. Затова предпочитам да ме возят. Такава съм. Няма за кога да се променям — завърши Джули и леко се изчерви.

— Разбира се, скъпа — отвърна Мъфи успокоително. — След като не обичаш да ходиш пеша, значи не обичаш и точка по въпроса. Аз например имам трима шофьори. Единият е в къщата ни в Палм Бийч, един в Аспен и един — тук. Няма нищо лошо да заявяваш желанията си, Джули.