Клифърд Саймък - Операция „Кели“

— Обади се Марта Андерсън — каза тя.

Докторът се захили вътрешно. Марта живееше през пет къщи на същата улица, виждаха се с Джанет по десетина пъти на ден и пак трябваше да й се обажда по телефона.

— Какво искаше Марта? — попита той.

— Да и помогна за кифличките — изсмя се Джанет.

— За нейните прочути кифлички ли?

— Да. За нищо на света не може да си спомни колко мая им е слагала.

Докторът се изхили тихо.

— Предполагам, че с тях печели всичките награди на окръжния панаир.

— Не е толкова смешно, колкото го изкарваш, Джейзън — каза рязко Джанет. — Подобно нещо лесно се забравя. Тя пече най-различни сладкиши.

— Да, май си права — отвърна докторът.

Каза си, че би трябвало да се прибере и да започне да чете списанието, но не му се искаше. Беше толкова приятно да седи навън — просто да седи. Отдавна вече не можеше да си позволи да поседи повечко. Разбира се, неговата е лесна, защото той остаряваше и беше почти на края, но нямаше да е така за някой по-млад лекар, който още не се е издължил за следването и току-що започваше. В Асоциацията се говореше, че ще призоват да се отпуснат субсидии за поддържане на лекарите. Защото все още имаше нужда от тях. Дори и след като бъдат ликвидирани всички заболявания, все още щеше да има нужда от тях. Не биваше да се допусне редиците им да оредеят, защото отново и отново през известни периоди те щяха да бъдат крайно необходими.

Той от доста време се вслушваше в стъпките, които се приближаваха по улицата, а ето, че те внезапно завиха през неговата порта.

Докторът се поизправи на стола.

Може би беше пациент, знаеше, че си е у дома, и идваше да го види.

— Ами това е мистър Джилбърт — извика Джанет изненадана.

Наистина беше Кон Джилбърт.

— Добър вечер, докторе — каза Кон. — Добър вечер, мис Кели.

— Добър вечер — отвърна Джанет и стана да се прибере.

— Няма смисъл да си отивате — обърна се към нея Кон.

— Имам да свърша няколко работи — каза му тя. — Тъкмо се готвех да вляза.

Кон се изкачи по стъпалата и приседна на люлката.

— Хубава вечер — заяви той.

— Много хубава — потвърди докторът.

— Най-хубавата пролет, която помня — продължи Кон, като се приближаваше със заобикалки към това, което трябваше да каже.

— И аз мислех така — рече докторът. — Струва ми се, че люлякът никога не е ухаел толкова силно преди.

— Докторе — подхвана Кон, — както смятам, май ти дължа доста прилична сума пари.

— Дължиш ми малко нещо — отвърна докторът.

— Знаеш ли колко могат да бъдат?

— Нямам никакво понятие — увери го докторът. — Никога не съм си правил труда да водя сметки.

— Мислил си, че ще е чиста загуба на време — рече Кон. — Мислил си, че никога няма да си платя.

— Нещо такова — съгласи се докторът.

— Доста време се грижиш за здравето ми — подхвърли Кон.

— Вярно е, Кон.

— Тук нося триста. Смяташ ли, че ще покрият всичко?

— Така да бъде, Кон — каза докторът. — Бих се съгласил и на доста по-малко.

— Предполагам, че по този начин сме квит. Струва ми се, че триста са близо до точната сметка.

— Щом казваш — отвърна докторът.

Кон измъкна портфейла си, извади пачка банкноти и му ги подаде. Докторът ги взе, сгъна ги и ги набута в джоба си.

— Благодаря, Кон — рече той.

Внезапно изпита някакво странно чувство, сякаш трябваше да знае нещо, сякаш трябваше само да посегне и да го хване. Но колкото и да се мъчеше, не успя да проумее какво е.

Кон стана, потътри крака по верандата и се отправи към стъпалата.

— Хайде, довиждане! — каза той.

Докторът се върна към действителността.

— Хайде, Кон. Ще се видим. И благодаря.

Седеше на стола, без да се люлее, и се вслушваше как Кон минава по пътеката, излиза от портата и тръгва по улицата, докато отново настъпи тишина.

И все пак сега трябваше да влезе и да се заеме със списанието. Въпреки че беше най-вероятно в него да има само глупости. Сигурно никога вече нямаше да му е необходимо да научава нещо от медицинските списания.

Докторът избута списанието настрана и се замисли: нещо ставаше с него. Вече двадесет минути четеше, а нищо не бе запомнил. Една дума не можеше да повтори от прочетеното.

„Прекалена възбуда — помисли си той. — Прекалено съм възбуден от операцията «Кели»… Как само я нарекоха — «Операция Кели».“

И отново си спомни всичко.

Как беше изпробвал ваксината, после бе отишъл в окръжното медицинско управление и как след доста насмешки и скептицизъм лекарите в окръга се бяха убедили. А оттам бе отишъл в Асоциацията.