Клифърд Саймък - Операция „Кели“

Въпреки това не можеше да се реши да го направи, защото тя беше най-близката приятелка на Джанет, беше стара и бедна и всичките му инстинкти се надигаха против това да я използува като морско свинче.

Е, ако ставаше въпрос за стария Кон Джилбърт — можеше да постъпи така с Кон. Но старият Кон беше прекалено стиснат, за да се разболее наистина, въпреки всичките му оплаквания, той беше здрав като бик.

Каквото и да разправяше другоземецът за липсата на странични ефекти, той си каза, че не може да бъде сигурен. Онзи твърдеше, че са изучили метаболизма на човешката раса и въпреки това на доктора му се виждаше невъзможно.

Той съзнаваше, че отговорът е пред него, стига да поиска. Беше се скрил в едно ъгълче на съзнанието му и докторът знаеше, че е там, но се преструваше, че го няма, държеше го скрит и отказваше да го извади на показ.

Но след цял час сноване из кабинета и напрягане на мозъка накрая той се предаде и извади отговора.

Напълно спокоен, нави ръкава си и отвори кутията.

А когато взе тампона и го залепи на ръката си, направи го с жест на най-обикновен лекар.

Но когато спускаше ръкава, за да не би Джанет да види тампона и да му зададе куп въпроси, какво му е на ръката, пръстите му трепереха.

Утре из целия свят, освен в Милвил, хората ще се редят пред вратите на клиниките с навити ръкави, готови. Опашките най-вероятно ще се придвижват доста бързо, защото цялата работа беше лесна. Всеки ще мине покрай един лекар и лекарят ще му залепи тампон на ръката, а след това ще дойде следващият.

„По целия свят — помисли докторът, — във всяка дупка, във всяко малко градче, никой няма да бъде забравен. Дори и бедните, защото ще бъде безплатно.“ И човек ще може да посочи с пръст една дата и да каже: „Това е историческият ден, в който болестите бяха ликвидирани.“

Защото тампоните не само щяха да ликвидират сегашните заболявания, но щяха да предпазват от тях и за в бъдеще.

И всеки двадесет години от Космоса щяха да идват големите кораби с нови товари тампони и щеше да има нов ден на ваксиниране. Но тогава нямаше да са толкова много — само по-младите поколения. Защото веднъж получил ваксината, човекът не се нуждае повторно от нея. Ваксинираш се веднъж — и си имунизиран за цял живот.

Докторът тупна леко по пода на верандата, за да продължи люлеенето на стола. „Тук е приятно — помисли той. — А утре ще бъде приятно в целия свят. Утре страхът ще изчезне до голяма степен от живота на човека. След утрешния ден, с изключение на катастрофите или насилията, хората ще могат с увереност да очакват, че ще изживяват нормалната продължителност на живота си. И, което е може би още по-важно, ще живеят напълно здрави.“

Нощта беше тиха, защото най-сетне децата се бяха отказали от игрите и се бяха прибрали. А той беше уморен. Най-после можеше да си признае, че е уморен. Сега, след толкова години не беше предателство да каже, че е уморен.

Вътре в къщата се разнесе приглушеният звън на телефона и неговият звук разстрои ритъма на люлеенето му, накара го да застане върху ръба на стола.

Краката на Джанет изтопуркаха тихо към телефона и той се развълнува от кротостта на гласа й, когато се обади.

Ей сега, само след миг тя ще го повика, а той ще стане и ще влезе.

Но тя не го повика. Гласът й продължи да говори.

Той се облегна назад.

Отново бе забравил.

Телефонът вече не беше враг. Вече не го преследваше.

Защото градът бе пръв. Тук страхът вече не съществуваше. Градът бе послужил за морско свинче, за предварителен експеримент.

Най-напред Марта Андерсън, а след нея Тед Карсън с подозрението за белодробно заболяване, после бебето на Юргенсови, когато заболя от пневмония. И още двадесетина други, докато се свършиха всичките тампони.

И другоземецът се върна.

И той бе казал… какво каза?…

— Не ни мислете за благодетели или свръххора. Защото не сме нито едното, нито другото. Мислете за мен като за съседа ви отсреща.

Това беше от страна на другоземеца, каза си докторът, опит да постигне разбиране, да преведе постъпката им на някакъв по-общ език.

А беше ли постигнато някакво разбиране — що-годе разбиране поне? Докторът се съмняваше.

Въпреки че — спомни си той — в основата си другоземците приличаха много на хората. Дори можеха да се шегуват.

Първият другоземец бе казал някаква шега, която бе запомнил. Нещо глупаво, някаква глупост на пръв поглед, но го безпокоеше.

Джанет излезе на верандата и мрежестата врата се затръшна зад нея. Тя седна на люлката.