Клифърд Саймък: Операция „Кели“

Той чу Марта да излиза и токчетата на мис Лейн да прекосяват чакалнята с рязко почукване. Отиде бавно при умивалника, отвори крана и взе сапуна. Чу скърцането на отваряща се врата, но не обърна глава.

— Докторе — каза мис Лейн, — Марта мисли, че е добре. Казва, че й помагате. Не смятате ли…

— Вие как бихте постъпила? — попита той.

— Не зная — отвърна тя.

— Бихте ли оперирала, като знаете, че е безнадеждно? Бихте ли я изпратила при специалист, като знаете, че не може да й помогне, че тя не може да му плати и че ще се безпокои заради това? Бихте ли й казала, че има може би само шест месеца да живее, и да й отнемете малкото щастие и надежда, които все още й остават?

— Извинете, докторе.

— Не се извинявайте. Изправял съм се много пъти пред този проблем. Няма два еднакви случая. Всеки случай изисква индивидуално решение. Денят беше дълъг и тежък…

— Докторе, вън ви чака още един.

— Още един пациент?

— Мъж. Току-що дойде. Казва се Хари Херман.

— Херман? Не познавам никакъв Херман.

— Не е тукашен — обясни мис Лейн. — Може би скоро се е преместил да живее в града.

— Ако се беше настанил да живее тук — отвърна докторът, — щях да науча. Аз научавам всичко.

— Може би само минава през града. Може би му е прилошало по пътя, докато е карал.

— Добре, пратете го — каза докторът и посегна за кърпата. — Ще го видя.

Сестрата се обърна към вратата.

— А, мис Лейн…

— Да?

— Можете да си вървите. Няма смисъл да оставате повече. Днес беше наистина тежък ден.

„И наистина така си беше — помисли той. — Една фрактура, едно изгаряне, един хидропс, една бременност, два случая нефрит, няколко настинки, изготвянето на диета, два случая с болезнено никнене на зъби, подозрение за белодробно заболяване, възможност за камък в жлъчката, една цироза на черния дроб и Марта Андерсън. И сега накрая тоя мъж на име Хари Херман — не познаваше такова име, а като помислиш, доста странно име изобщо.“

И човекът беше странен. Твърде висок и тънък, за да бъде действителен, ушите прекалено прилепени към черепа, устните толкова тънки, че сякаш беше без устни.

— Вие ли сте лекарят? — попита той, като застана на прага.

— Да — отвърна докторът, взе сакото си и го облече. — Да, аз съм лекарят. Влезте. С какво мога да ви бъда полезен?

— Аз не съм болен — каза мъжът.

— Не сте болен?

— Но искам да поговоря с вас. Може би имате малко време?

— Да, разбира се — каза докторът, като знаеше, че няма никакво време и не му е приятно това нахълтване. — Влезте. Седнете.

Опита се да определи акцента му, но не успя. Средноевропейски най-вероятно.

— Технически — каза мъжът. — Професионално.

— Какво искате да кажете? — попита докторът, леко озадачен.

— Ще ви говоря технически. Ще ви говоря професионално.

— Искате да кажете, че сте лекар?

— Не точно — отвърна мъжът, — въпреки че вие ще мислите тъй. Трябва да ви кажа изведнъж, че съм чужд.

— Чужденец? — повтори старият доктор. — Наоколо има много от тях. Повечето са бежанци.

— Не искам да кажа това. Не такъв чужденец. От друга планета. От друга звезда.

— Но вие твърдите, че се казвате Херман…

— Когато си в Рим — отвърна другият, — трябва да постъпваш като римляните.

— А? — попита докторът, а след това: — Господи, наистина ли искате да кажете, че сте чужденец? Под чужденец вие разбирате…

Другият кимна с глава.

— От друга планета. От друга звезда. На много, много светлинни години.

— Дявол да ме вземе! — възкликна докторът.

Стоеше и оглеждаше този неземен жител, а той му се хилеше.

— Вие мислите вероятно… — каза другоземецът — „А толкова прилича на човек…“

— Това — призна докторът — ми мина през ума.

— Тогава може би ще ме поразгледате. Вие познавате човешкото тяло.

— Може би — рече мрачно докторът, като цялата история никак не му се харесваше. — Но човешкото тяло понякога е доста странно.

— Но не толкова странно — каза чужденецът и му показа ръцете си.

— Не — отвърна докторът смаян. — Не чак толкова странно.

Защото ръката имаше два палеца и един единствен пръст, сякаш кракът на птица бе решил да се превърне в ръка.

— Нито нещо подобно? — запита другият, като разгъна ризата на гърдите си.

— Нито нещо подобно — отвърна докторът, потресен по-силно, отколкото през цялата си многогодишна практика.

— Тогава — подхвана другоземецът, като закопча ризата си, — струва ми се, че този въпрос е уреден.

Той седна отново и спокойно кръстоса крака.