Клифърд Саймък - Отново и отново

Това, помисли си Сътън, несъмнено го е научил наизуст от някоя книга. Знае си урока като застрахователен агент или продавач на енциклопедии.

После попита гласно:

— Какво искате да направя аз?

— Искаме да подпишете една петиция — каза мисис Джеликоу.

— И да направя доброволно пожертвувание?

— Разбира се, че не — отвърна Стивънс. — Вашият подпис е достатъчен. Нищо друго не искаме. Ние винаги се радваме, когато уважавани хора минават на наша страна, че всички мислещи мъже и жени в Галактиката виждат справедливостта.

Сътън изтика назад стола си и се изправи.

— Моето име едва ли се радва на голямо уважение — каза той.

— Но, мистър Сътън…

— Одобрявам целите ви, но не вярвам, че методите, с които възнамерявате да ги осъществите, са най-правилните — каза Сътън.

После леко се поклони, а те продължиха да си седят по местата.

— А сега трябва да ида да похапна — рече той.

Вече бе стигнал до средата на фоайето, когато някой го хвана за лакътя. Той се обърна рязко почти разгневен. Беше Хамилтън, стиснал в ръка износеното си кепе.

— Забравихте нещо — каза той и му подаде брошурите, които Сътън бе оставил на пода.

Звънецът на бюрото звънна и Адамс натисна с палец лостчето.

— Да — каза той. — Какво има?

Думите на Алис звучаха несвързано.

— Папката, сър. Досието на Сътън.

— Какво е станало с досието на Сътън?

— Няма го, сър.

— Сигурно е потрябвало на някого.

— Не, сър, не е това. Откраднато е.

Адамс скочи.

— Откраднато!

— Откраднато — потвърди Алис. — Точно така, сър. Преди двадесет години.

— Но двадесет години…

— Проверихме системите за сигурност — каза Алис. — Откраднато е точно три дена след излитането на Сътън към 61-вата от Лебед.

Адвокатът се представи под името Уелингтън. Бе покрил челото си с тънък слой безцветен лак, за да скрие татуирания знак, но при по-внимателно вглеждане той се забелязваше. А гласът му бе типичен глас на андроид.

Той постави много грижливо шапката си върху масата, седна внимателно на стола и сложи на колене кожената си чанта. След това връчи на Сътън някакъв свитък.

— Вестникът ви, сър — каза той. — Беше пред вратата. Помислих си, че може да ви потрябва.

— Благодаря — рече Сътън.

Уелингтън се прокашля.

— Вие сте Ашър Сътън, нали? — попита той.

Сътън кимна с глава.

— Аз представям един робот, известен като Бъстър. Може би си спомняте за него.

Сътън рязко се наведе напред.

— Дали си спомням за него? Ами че той ми беше като втори баща. Отгледа ме след смъртта на родителите ми. Не се е отделял от нашето семейство почти четири хиляди години.

Уелингтън отново се прокашля.

— Точно така — каза той.

Сътън се облегна назад, като мачкаше вестника с ръце.

— Само не ми казвайте…

Уелингтън успокоително махна.

— Не, нищо не му се е случило. Поне засега. Освен ако вие не решите да му създадете неприятности.

— Но какво е направил?

— Избяга.

— Господи! Избягал. И къде?

Уелингтън се размърда неспокойно на стола.

— Доколкото знам, към една от звездите на Тауър.

— Но това е много далеч — запротестира Сътън. — Почти на края на Галактиката.

Уелингтън кимна в знак на съгласие.

— Той си купи нов корпус и космически кораб, взе всичко необходимо…

— С какво ги е купил? — попита Сътън. — Бъстър нямаше никакви пари.

— О, напротив, имаше. Парите, които е спестявал за един период от, колко казахте, четири хиляди години. Бакшиши от гости, коледни подаръци и разни други неща. Доста нещо се насъбира… за четири хиляди години. Особено ако е вложено с лихва, нали знаете?

— Но защо? — попита Сътън. — Какво възнамерява да прави?

— Купи земя на една от новооткритите планети. Не се е измъкнал тайно. Заявката му е регистрирана, така че, ако пожелаете, лесно можете да го намерите. Използвал е фамилното ви име, сър. Това донякъде го безпокоеше, но се надяваше, че няма да му се сърдите.

Сътън поклати глава.

— Разбира се, че не — каза той. — Бъстър има право на това име толкова, колкото и аз.

— Значи нямате нищо против? — попита Уелингтън. — Имам предвид всичко това. В края на краищата той е ваша собственост.

— Не — каза Сътън. — Нямам нищо против. Но аз очаквах с нетърпение да го видя отново. Обаждах се до старата ни къща, но никой не отговаряше. Помислих си, че може да е излязъл някъде.

Уелингтън бръкна във вътрешния джоб на палтото си.

— Той остави писмо за вас — каза, докато му го подаваше.