Клифърд Саймък - Отново и отново

Някой ден може би, когато с телепорта ще преодоляват разстояния от цели светлинни години, а не само няколко жалки мили… може би тогава човек ще посещава която си пожелае планета, само за ден или пък за час, или просто колкото да каже, че е бил там.

Но на Адамс това не му бе необходимо… той имаше очи и уши както на Алдебаран XII, така и на всяка друга завладяна планета из целия сектор.

Торн е там, а той е способен човек. И няма да се спре, докато не изцеди последната капка информация от разбития кораб и от труповете.

Бих искал да забравя всичко това, помисли си Адамс. Важно е наистина, но не чак толкова.

Избръмча зумер и Адамс щракна превключвателя на бюрото си.

— Какво има?

Глас на андроид му отговори:

— Обажда се мистър Торн, сър, по ментофона от Андрелон.

— Благодаря, Алис — каза Адамс.

После отвори едно чекмедже, извади шлема и го закрепи на главата си с уверени движения. В мозъка му затрептяха мисли, несвързани, случайни и почти всичките неясни и далечни. Призрачни мисли, блуждаещи из вселената като плувнали след корабокрушение останки, останки от разума на създания от неопределено пространство и време.

Адамс трепна уплашено.

Никога няма да свикна, помисли си той. Винаги ще се стряскам като хлапак, който очаква да го ударят.

Призрачните мисли бърбореха и цвърчаха, сякаш му се подиграваха.

Адамс затвори очи и се облегна назад.

— Здравей, Торн — излъчи мисъл той.

Прие мисълта на Торн, слаба и на пресекулки, изминала разстояние повече от петдесет светлинни години.

— Ти ли си, Адамс? Нещо много слабо те чувам.

— Аз съм. Какво има?

Пронизителна, напевна мисъл нахлу отнякъде и заподскача из главата му:

Разливай шума… ощипи рибата… кислородът струва скъпо.

Адамс я прогони с усилие и се съсредоточи.

— Започни отначало, Торн. Някакъв призрак се намеси и те заглуши.

Сега мисълта на Торн бе по-ясна и отчетлива.

— Исках да те попитам за едно име. Струва ми се, че съм го чувал някъде преди, но не съм много сигурен.

— Кое име?

Торн изпращаше мислите си бавно и отчетливо с интервали между тях, за да преодолее космическите смущения.

— Името е Ашър Сътън.

Адамс подскочи от стола. Устата му широко се отвори.

— Какво? — изрева той.

— Тръгни на запад — обади се глас в мозъка му. — Тръгни на запад и после право нагоре.

След това отново се появи мисъл на Торн:

— …това е името, което бе отпечатано на първата страница…

— Започни отначало — замоли се Адамс. — Започни отначало и карай бавно. Отново ни заглушиха. Нищо не разбрах.

Този път мислите на Торн бяха бавни и мощни.

— Ето как се случи всичко. Спомняш ли си за катастрофата, която стана тук. Петима загинали…

— Да, да. Разбира се, че си спомням.

— У един от убитите намерихме книга или по-скоро нещо, което е било книга. Почти изгоряла и силно радиоактивна. Роботите направиха каквото можаха с нея, но не откриха много неща. Само тук-там по някоя дума. Нищо не се разбира.

Поради смущенията се чуваше мъркане и бучене. Намесваха се недовършени мисли. Блуждаеха откъслеци, лишени от човешка мисъл и значение — навярно те щяха да им липсват дори ако бяха цялостни.

— Започни отначало — отчаяно помисли Адамс. — Започни отначало.

— Нали разбра, става дума за катастрофата. Петима души…

— Да, да. Дотук разбрах. До мястото с книгата. Но какво общо има това със Сътън?

— Ами това е всичко, което роботите успяха да разчетат — обясни Торн. — Само три думи: „от Ашър Сътън“. Сякаш той е авторът. Все едно че книгата е написана от него. Беше на една от първите страници. Може би заглавната. Такава и такава книга от Ашър Сътън.

Настана тишина, дори призрачните гласове замлъкнаха за миг. След това се чу пронизителна фъфлеща мисъл… бебешка мисъл, незряла, скимтяща. Без контекст, непреводима, почти безсмислена. Но ужасна и непоносима със своята нечовешка същност.

Адамс почувствува как внезапен, смразяващ страх го пронизва чак до мозъка на костите. Сграбчи с две ръце облегалките на креслото и замря, вкопчен здраво в тях, докато мръсната ноктеста лапа на страха мачкаше вътрешностите му.

Изведнъж мисълта изчезна. Само петнадесетте светлинни години виеха сред студа на космическото пространство.

Адамс се отпусна и усети как потта тече под мишниците му и се процежда надолу по ребрата.

— Тук ли си още, Торн? — попита той.

— Да. Аз също хванах нещичко от това.

— Доста неприятно беше, нали?

— Не съм чувал по-неприятно нещо — каза Торн.