Клифърд Саймък - Прозрение

Но той се бе лишил от одеялото и не знаеше как да се сдобие с друго. Нямаше представа и как да улови едно, дори и да се окажеше на планетата, където се произвеждаха.

Извънземно биологическо творение и при това не съвсем извънземно, тъй като за пръв път се бе появило във въображението на неизвестен жител на Земята преди шест века. Във въображението на човек, писал, както днес пишеше Джаспър — надвесил се над писалище, изписващ една по една думите, излизащи от мозъка му. Без фабулатор, без филми и ленти, без каквато и да е апаратура. Дори и без тях този непознат бе съумял да прекоси мъглявините на пространството и времето и да достигне до чужд разум. Благодарение на това одеялото на живота бе оживяло наистина така, както само човекът би го направил.

В това ли се състоеше истинското величие на човешката раса? В способността й да си представя неща, които след време се превръщаха в действителност?

Ако това бе така, можеше ли човек да си позволи да делегира величието си на въртящи се оси и колела, на електронни лампи и въобще на машините?

— Случайно да имаш един долар? — попита докторът.

— Не — каза Харт. — Точно един долар нямам.

— И ти си като нас — каза докторът. — Говориш за милиарди, а нямаш и жълти стотинки в джоба.

Джаспър бе бунтар, но не си струваше да бъдеш такъв. Всички бунтари свършваха с окървавени носове и пукнати глави.

— Един долар би ми свършил хубава работа — продължи докторът.

Нито Джаспър Хансън спечели нещо от бунта си, нито пък щяха да спечелят нещо останалите, които също щяха да се видят принудени да заключват вратите си и да лъскат бездействащите си фабулатори, за да не би някой случаен посетител да разбере с какво всъщност се занимават.

„Бунтарството не ми отива“ — помисли си Кемп Харт. А и защо му трябваше да става бунтар, след като вече можеше и като конформист да се сдобие със слава автоматично и буквално само за една нощ?

Бръкна в джоба си и напипа отново пачката банкноти. Знаеше, че сега щеше да отиде в центъра и да закупи прекрасната машина. Всъщност, с пачката можеше да си купи цяло депо с такива машини.

— Да, господине — каза докторът, връщайки се към въпроса за единия милиард долара. — Това би била една приятна смърт. Една наистина приятна смърт.

Когато Харт пристигна пред витрината, неколцина работници сменяха стъклото й. Не им обърна внимание и влезе в салона.

Познатият му продавач отново се материализира до него.

Но този път не сияеше от щастие. Гледаше строго и сякаш малко обидено.

— Предполагам, че сте дошъл да си поръчате модела „Класик“, господине?

— Познахте — отвърна Харт и измъкна пачката от джоба си.

Продавачът бе добре обучен. Стъписа се само за секунда и възстанови изражението си за рекордно кратък срок.

— Чудесно — каза. — Знаех, че ще се върнете. Споделих с някои от колегите, че скоро непременно отново ще ви видим тук.

„Обзалагам се, че си го направил“ — помисли си Харт.

— Предполагам, че щом плащам в брой, бихте могли да разгледате възможността да добавите и някои и други филми и ленти.

— Разбира се, господине. Ще направя всичко, което е по силите ми.

Харт отдели двадесет и пет хиляди и прибра останалите банкноти в джоба си.

— Заповядайте, седнете — покани го продавачът. — Ще се върна веднага, след като оформя документите по доставката и гаранционната карта.

— Не се безпокойте — каза Харт, който се наслаждаваше на всяка минута от преживяването.

Отпусна се в едно кресло и започна да планира бъдещето си.

Преди всичко трябваше да се премести в някое по-свястно жилище. Веднага след това щеше да покани тайфата на вечеря и да натрие носа на Джаспър. Разбира се, че щеше да го направи, стига вече да не го бяха прибрали в затвора. Усмихна се, когато си представи как Джаспър се крие в мазето на бара „Брайт Стар“.

Още днес следобед щеше да отиде при Ървинг, да му върне двадесетачката и да му обясни защо не разполага с време да изпълни неговата поръчка.

Не че не му се искаше да помогне на Ървинг, но щеше да бъде светотатство да пише необходимите му боклуци на машина с таланта на „Класик“.

Чу нечии бързи стъпки, изправи се, извърна се и се усмихна на продавача.

Той обаче не се усмихваше. Приличаше на човек, току-що получил удар.

— Господине! — продавачът насмалко не се задави, тъй като полагаше усилия да се държи като джентълмен. Господине, тези пари! Не трябва да се гаврите така с нас, млади човече!

— Че какво им е на парите? — протестира Харт. — Това са галактически кредитни единици…