Клифърд Саймък - Прозрение

Одеялата решиха да се отблагодарят за този дар. Отблагодариха се със своите разкази и въображение. То можеше да роди всичко, буквално всичко. Дълги часове измисляха разкази, с които да даряват своите домакини, като се превръщаха в щитове, пазещи ги от скуката и самотата…“

Текстът продължаваше, но на Харт и прочетеното му бе достатъчно. Видя заглавието на откъса: „Неизвестен автор. Прибл. 1956 г“.

Това е било написано преди шестстотин години? Та как бе могъл който и да е човек да знае това?

Нямаше как. Авторът просто бе измислил всичко това. И бе отгатнал истината. Видението на някакъв неизвестен древен автор на научна фантастика се бе сбъднало.

В горичката се бе появило прекрасно създание. Не бе човекообразно, но не бе чудовище. Бе нещо, невидяно дотогава от човешки очи. Независимо от красотата си, то представляваше смъртоносна опасност и човек трябваше да избяга от него.

Опита се да избяга и усети, че е в средата на стаята.

— Достатъчно — каза на одеялото. — Да спрем дотук. После ще продължим.

После ще продължим и ще съчиним разказ. Може да посетим много други места и също да ги опишем в разкази. За тях вече няма да ми трябва фабулатор, тъй като ще мога да пресъздам красотата и великолепието на видяното и да го сглобя по-добре от която и да е машина. Все едно, че съм бил някъде и лично съм изживял нещо. Това никой друг не може да го опише.

Ето го! Ето го отговорът на въпроса, който бе задал Джаспър, седнал на масата в бара „Брайт Стар“.

Коя е следващата стъпка?

Следваше симбиоза между човек и извънземно същество. Стъпка, предвидена преди столетия от човек, чието име отдавна бе забравено.

Харт си помисли, че сам Бог му бе помогнал, тъй като все още му се струваше невероятно, че отговорът е стенещото създание, намерено в пространството между жилищен блок и печатница.

Но това сега бе без значение. Важното бе, че го бе намерил и занесъл у дома си, макар и без да знае защо и покъсно да се бе удивлявал от постъпката си.

Важното бе, че тази постъпка сега щеше да му се отплати.

Чу стъпки по стълбището, които се доближиха до вратата му. Разтревожен от бързината им, той трескаво смъкна одеялото от раменете си и потърси място, където да го скрие. Чекмеджето, разбира се. Отвори най-долното чекмедже и натика одеялото в него, като не обърна внимание на леката му съпротива. Тъкмо затвори чекмеджето с ритник, когато Анджела нахълта в стаята.

Бе разгневена.

— Това беше много мръсен номер — каза тя. — Джаспър сега си има куп неприятности.

Харт я погледна учудено.

— Неприятности? Искаш да кажеш, че не е заминал за Каф?

— Сега се крие в мазето. Блейк ми го каза. Слязох долу да поговоря с него.

— Значи е успял да се измъкне? — Харт сякаш бе доста смутен от случилото се.

— Да. Казал им, че на тях въобще не им трябва човек, а машина и им описал онова лъскаво чудо — моделът „Класик“, — дето е в салона в центъра.

— И какво, те да не би да са го откраднали?

— Ако го бяха откраднали, добре. Ами те оплескали цялата работа. Разбили витрината и задействали алармената инсталация. Събрали всички ченгета в града.

— Ами Джаспър не е ли…

— Джаспър го взели с тях, за да им покаже магазина. Лицето на Харт възвърна част от руменината си.

— Значи, сега Джаспър се укрива от полицията?

— Най-лошото е, че самият той не знае дали се укрива или не. Няма представа дали полицаите са го видели. Крие се, защото го е страх, че полицията може и да е прибрала някой от кафийците и да научи от него цялата история. И ако това се случи, Кемп Харт, и ти ще трябва да даваш доста обяснения.

— Аз ли? Та аз нищо не съм направил…

— Нищо. Само дето си им казал, че точно Джаспър им е необходим. Между другото, как се хванаха така бързо на въдицата?

— Много лесно. Нали си спомняш какво каза Джаспър? Само ние, хората, лъжем. Всички останали говорят истината. Докато не им дойде умът в главата, ще вярват на всяка наша дума. Нали ме разбираш? Всички останали говорят само истината, така че…

— Замълчи, моля ти се! — прекъсна го нетърпеливо Анджела.

Сетне огледа стаята.

— А онова нещо, дето приличаше на одеяло, къде е?

— Няма го. Сигурно е избягало. Когато се прибрах у дома, вече го нямаше.

— Имаш ли все пак представа какво беше?

Харт поклати отрицателно глава.

— Може би е добре, че се махна — каза. — Караше ме да се чувствам неловко.

— Ти и докторът сте голяма работа. Целият квартал се е побъркал. Докторът лежи мъртвопиян под едно дърво в парка и един извънземен го охранява. Не допуска никого до него. Пази го, сякаш го е осиновил.