Клифърд Саймък - Прозрение

И все пак, Джаспър продаваше. Продаваше почти всичко, което написваше. Продаваше, независимо от това, че работеше надвесен над бюрото си върху пишеща машина или дори с молив в ръка. Продаваше без въобще да прибягва до фабулатора, който, макар и празен и безполезен, бе винаги почистен и излъскан. Продаваше, като го използваше като щит срещу всички онези, които разчитаха изцяло на метала и на вълшебството на неговите действия.

Първо лъжите са се изричали устно, после са били писани на хартия, а сега се произвеждат от машини.

„А какво щеше да стане сетне?“ — бе попитал, сякаш не се съмняваше, че предстои да се появи нещо ново.

И настина, какво? Нима предстоеше да настъпи краят на човека? Нима наистина щеше да бъде заменен от движещи се възли, от интелигентно стъкло и метал и хитроумна електроника?

В името на човешкото достойнство и на съхраняването на човешкия разум трябваше да се появи нещо ново. Само по себе си механиката представляваше задънена улица. Можеше да поумнее само до определен предел, да стигне до определено място.

Джаспър знаеше това, бе открил тази истина, бе се отказал от механичния си помощник и бе започнал отново да твори на ръка.

Достатъчно бе дадено занаятчийско произведение да придобие икономическа стойност, за да започне човек да го произвежда в големи количества. Едно време мебелите са били правени с любов от занаятчии, съзнаващи, че създават произведения на изкуството, които ще се предават с гордост от поколение на поколение. След това се бяха появили машините, бълващи функционални мебели. Предмети, които бяха без историческа ценност и с които човек не можеше да се гордее.

Същото се бе получило и с писането. То вече не пораждаше никаква гордост. Бе престанало да е изкуство и се бе превърнало в стока.

Какво трябваше да направи човек? Какво можеше да стори? Да заключи вратата си като Джаспър, да стои дълги часове насаме със себе си и денонощно да се измъчва, че не е като другите?

Харт излезе от стаята с измъчен поглед. Изчака да чуе изщракването на езичето в бравата. След това бавно започна да се изкачва по стълбите.

Извънземното създание — одеялото с лице — все още лежеше на леглото, но сега очите му бяха отворени и се взряха в Харт, когато той влезе в стаята.

Спря до вратата и огледа студената стая. Излъчваше бедност и скука, които почти можеха да се помиришат. Харт бе гладен и самотен, сърцето го стягаше и отгоре на всичко му се стори, че фабулаторът в ъгъла го гледа подигравателно.

През отворения прозорец се чу звукът на двигателя на излитащ космически кораб, пригласяше му рев на сирената на влекач, теглещ кораб към кея.

Дотътри се до леглото.

— Я се отмести — каза на ококореното извънземно същество и се намести до него. Обърна му гръб, присви крака и се замисли.

Намираше се точно там, откъдето бе започнал вчера. Нямаше лента, с която да изпълни поръчката на Ървинг. Можеше да разчита единствено на примитивната си машина. Нямаше и камера и се замисли дали някой щеше да му услужи със своята. Всъщност, едва ли си струваше да търси камера, след като нямаше пари, с които да плати на героя си. Не се осмеляваше да опита втори път да заснеме някого крадешком. Никак не си струваше да го приберат в затвора за три или четири години само заради това.

„Много обичаме приключенията — бе казал Зелената риза. — Благодарение на разказите пътуваме до далечни места.“

Зелената риза обичаше „бум-бум“ и приключения. Други раси предпочитаха различна проза. Но всички възприемаха странния износ на Земята като нов вълшебен свят. Омайваха ги пределите на разума или пределите на чувствата. Разликата не бе съществена.

Анджела бе казала, че не й допада този начин да си изкарва хляба. Едва ли го мислеше наистина. Всички писатели понякога казваха същото. Във всички времена мъжете и жените от всички професии в определен момент навярно бяха казвали, че не им харесва начина, по който си изкарват хляба. Нищо чудно дори да си бяха вярвали в този момент, но през останалото време знаеха, че това не е истина, тъй като работата им е важна.

И писането бе важно, изключително важно. Не толкова, защото „те отвежда до отдалечени места“, а защото разпръсваше семената на Земята — семената на земната мисъл и логика — сред милиарди звезди.

„Те са някъде там и очакват разказите, които така и няма да успея да напиша за тях“ — помисли си Харт.

Щеше да се опита да направи това, разбира се, независимо от всички затруднения. Дори можеше да се опита да постъпи като Джаспър, да пише на ръка, изпълнен с чувство за срам. Да се чувства неадекватен, извън собственото си време, треперещ от ужас, че тайната му все някога ще бъде разкрита, може би като от стила му съобразят, че текстът не е дело на машина.