Клифърд Саймък - Прозрение

— Не, Джаспър, тук грешиш — възрази Анджела. — Дори и механизирано, писането все още е най-самотното занимание на Земята.

— Права си — съгласи се Джаспър. — Но аз нямам нищо против самотата. Може би не съм прав, но е така.

— Това наистина е много неприятен начин да си изкарваш хляба — каза Анджела със странна горчивина в гласа. — Каква полза има всъщност от нас?

— Даряваш хората с щастие, ако приемем, че някои от нашите читатели са хора. Осигуряваш им развлечение.

— А благородните идеали?

— Дори тук има някои от тях.

— Не — каза Харт. — Става дума за нещо по-значимо от развлеченията и великите идеали. Става дума за най-невинната и същевременно най-опасна пропаганда в цялата човешка история. Древните писатели, онези отпреди времената на първите космически полети, са възхвалявали приключенията и завладяването на галактики и според мен са били прави. Но те не са били в състояние да предвидят как ще го постигнем. Постигнахме го с книги, не с бойни кораби. Разискваме цялата галактика с непрестанен поток от човешки мисли. Думите ни стигат до по-отдалечени места от космическите ни кораби.

— Точно на това исках да обърна внимание — заяви тържествено Джаспър. — Това е същността на въпроса. Но ако искаме да разкажем нещо на галактиката, то това трябва да е човешки разказ. Щом ще й продаваме стока, трябва да е човешка стока. Как може да си остане тя човешка, след като сме прехвърлили производството й на машините?

— Но те са човешки машини — възрази Анджела.

— Една машина не може да бъде човешка. Машините са универсални. Може да бъдат човешки, кафийски, алдебарански, дракониански и какви ли още не. И това не е всичко. Ние позволяваме на машините да определят нормите. Единственото достойнство на механиката е, че предлага стереотипи. А стереотипът е нещо убийствено, когато става дума за литература. Клишето никога не се променя. При него един и същ стар сюжет се запазва под най-различни маскировки.

Може би в момента това е без значение за расите, които четат нашите книги, тъй като все още не притежават нищо, наподобяващо критичен подход. Но ние не можем да бъдем безразлични към това. Предполага се, че би трябвало да изпитваме някаква гордост от занаятчийското си умение. Това им е лошото на машините, че разрушават нашата гордост. Някога писането е било изкуство. Вече не е. Литературата вече се произвежда от машини, също както столовете например. Един стол може и да е удобен, но това не го прави произведение на изкуството, и…

Вратата шумно се отвори и се чу тропот на човешки крака.

В кръчмата се бе появил Зелената риза. Зад него зловещо се усмихваше кафийската му дружина.

Зелената риза се насочи към тях, разтворил дружески обятия. Спря до Харт и го прегърна през рамо с огромната си ръка.

— Нали си спомняте за мен? — попита той бавно, като внимаваше да произнесе правилно думите на английски.

— Естествено — преглътна Харт. — Спомням си за вас, разбира се. Това са госпожица Марет и господин Хансън.

— Много съм щастлив, уверявам ви — изрече прецизно и галантно Зелената риза.

— Заповядайте при нас — покани го Джаспър.

— Благодаря ви — прие Зелената риза и се намести върху един стол. Огърлицата на врата му весело задрънча.

Един от другите кафийци извика нещо на скорострелен извънземен език. Зелената риза му даде кратък отговор и махна към вратата. Останалите кафийци излязоха.

— Разтревожен е — поясни Зелената риза. — Ние ще закъснеем. Как се казваше? Ще забавим излитането на кораба. Не могат да отпътуват без нас. Казах му да не се тревожи. Капитанът няма да съжалява за забавянето, след като види какво му носим.

Приведе се и потупа дружески Харт по коляното.

— Теб търсих — рече. — Под дърво и камък.

— Кой е този майтапчия? — попита Джаспър.

— Какво значи „майтапчия“? — попита Зелената риза.

— Начин за изразяване на уважение — побърза да го увери Харт.

— А, благодаря — рече Зелената риза. — Ти ли пишеш разказите?

— И тримата пишем разкази.

— Ти обаче ги пишеш най-добре, нали?

— Не бих казал това. Виждате ли…

— Нали ти пишеш страховитите разкази? Дето се стреля много в тях?

— Да, признавам си, че имам такива прегрешения…

Зелената риза изглеждаше като човек, желаещ да се извини.

— Да бях знаял, нямате от кръчмата да те изхвърлим. Повеселихме се просто. Не знаехме, че разказите ги пишеш ти. Когато разбрахме кой си, опитахме се да те открием. Ти обаче побягна и се скри.