Клифърд Саймък: Паралелни светове

Автобусът постепенно се напълни, а той продължаваше да седи сам до прозореца. Зад него бъбреха две жени и без да иска той бе принуден да слуша техния разговор.

— Аз членувам в клуба на Мечтателите — през смях каза едната. — Там има толкова много интересни хора.

— И аз искам да се запиша в такъв клуб — прекъсна я другата, — но Чарли ми каза, че това е празна работа. Казва, че живеем в Америка, живеем в двехилядната година от рождението на Христа и няма никакви основания да не се радваме на живота. Той смята, че нашата страна е най-добрата в света, пък и по-хубаво време никога не е имало. Живеем сред такива удобства, каквито преди нас никой не е и сънувал. И Чарли казва, че всички слухове са пропаганда, и че той ще им даде да се разберат на тези, които ги разпространяват, ако му паднат в ръцете. Точно така каза…

— Не зная за какво говориш — на свой ред я прекъсна първата жена. — Но това, с което се занимаваме, така увлича. Разбира се, доста е досадно да се четат всички тези стари истории, но в края на краищата човек получава удовлетворение. На миналото събрание някой точно така каза — че всички усилия ще бъдат възнаградени. Само че не мога да направя нищо свястно. Хич не ми работи главата. Не обичам много да чета и не всичко разбирам, трябва да ми обясняват. Но някои са доволни. Един мъж от нашата група казва, че бил живял в Лондон по времето на някой си Самюъл Пепис. Не знам кой е този Пепис, но мисля, че е голяма знаменитост. Гладис, знаеш ли кой е този Пепис?

— Нямам понятие — отговори Гладис.

— Този мъж през цялото време говори за Пепис. Пепис е написал книга и сигурно е дебела, защото в нея става дума за най-различни неща. Нашият, този от клуба, като че ли също си води дневник. Страшно интересно. На всяко събрание го молим да ни чете записките си. Просто удивително! Сякаш наистина е живял там.

Автобусът спря на железопътен прелез и Уикърс погледна часовника си. След половин час щеше да бъде в Ню Йорк. „Напразно си губя времето — помисли си той. — Каквото и да е намислила Ан — няма да изоставя романа. Не си струваше да се откъсвам даже и за един ден.“

Зад него Гладис продължаваше с пискливия си глас:

— А чу ли за новите къщи, които са започнали да строят? Миналата вечер предложих на Чарли да отидем да ги видим. Къщата ни на нищо не прилича, всичко трябва да се боядисва и ремонтира отново. Но Чарли каза, че тези новите са пълна измама. Има нещо нечисто около тях. И каза още, че прекалено много се е занимавал с бизнес, за да се хване на такава въдица. Ти, Мейбъл, виждала ли си тези къщи?

— Разказвах ти за нашия клуб — не спираше Мейбъл. — Един от нашите членове, по всяка вероятност вече живее в бъдещето. Не намираш ли, че е удивително? Само си представи — човек, който твърди, че живее в бъдещето…

Пред вратата Ан се спря:

— А сега те моля, Джей, да запомниш. Името му е Крофърд, запомни го. Не Кроъм или нещо друго, а Крофърд.

Уикърс промърмори примирено:

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

Тя се приближи до него, оправи вратовръзката му и перна с ръка несъществуващата прашинка от ревера на сакото му.

— След това ще отидем да си купиш нов костюм.

— Но аз имам още един — възрази Уикърс.

На вратата висеше табелка с надпис „Североамериканска изследователска корпорация“.

— Едно не мога да разбера — възмути се Уикърс. — Какво общо имам аз с тази фирма?

— Пари — каза Ан. — Те ги имат, а на теб ти трябват.

Тя отвори вратата и той послушно я последва, мислейки си, че е не само красива, но и доста способна жена. Твърде способна. Тя разбираше от книги и от издатели, отгатваше вкусовете на читателите и се оправяше във всички тънкости на писателската професия. Сама намираше правилния път и насочваше тези, които я обкръжаваха. За нея нямаше по-голяма наслада да чува едновременно звъненето на трите телефона или да отговаря наведнъж на дузина писма. Тя го принуди да дойде тук, а по всяка вероятност бе заставила и Крофърд от Североамериканската корпорация да го приеме.

— Мис Картър, можете да влезете — съобщи секретарката. — Мистър Крофърд ви чака.

„Тя е покорила даже секретарката“ — констатира Уикърс.

Джордж Крофърд беше човек с толкова могъщо телосложение, че креслото, което беше възседнал, изглеждаше като играчка под него. Седеше със скръстени върху корема си ръце и говореше с монотонен, безстрастен глас, който звучеше съвсем безизразно. Уикърс си помисли, че едва ли някога е срещал по-неподвижен човек. Крофърд не само че не се движеше, но дори и не се опитваше да го прави. Извисяваше се в креслото, приличаше на грамадна статуя и даже не говореше, а шепнеше, едва мърдайки устни.