Клифърд Саймък - Паралелни светове

— Джей — в гласа й вече нямаше предишната тревога, — почувствувах се по-добре. Радвам се, че поговорих с теб.

— Иди утре сутринта в магазина и си купи цял куп от тези долар и петдесет центови рокли. Само че иди по-рано, преди тълпата.

— Преди тълпата? Не те разбирам.

— Чуй, Ан. Щом това се разчуе, Пето Авеню ще се заприщи от такава тълпа любители на евтини разпродажби, каквато не си виждала никога.

— Прав си, Джей. Ще ми се обадиш ли утре?

— Ще се обадя.

Сбогуваха се и Джей постави слушалката. Постоя известно време замислен какво ще прави по-нататък. Трябваше да си приготви вечеря, да отиде за вестниците, да прегледа пощата.

Излезе навън и отиде по пътечката до пощенската кутия. Прегледа купа получени писма, но в настъпилата тъмнина не беше възможно да се разчетат имената на подателите. „Реклами — помисли си Уикърс — и сметки. Месецът едва е започнал, а те са вече цял куп.“

Върна се в къщата, запали настолната лампа и остави писмата пред себе си. Тук още се въргаляха парчетата, които събра от пода миналата вечер. Докато ги гледаше, не повярва, че всичко се бе случило едва вчера, струваше му се, че от онзи момент, когато захвърли преспапието и изпочупените части се посипаха като градушка по пода, е изминало твърде много време.

Стоеше на същото място, както и вчера. И чувствуваше, че решението е някъде съвсем наблизо, но не знаеше къде да го търси.

Телефонът отново иззвъня. Беше Еб.

— Е, какво ще кажете?

— Не зная какво да мисля — отговори Уикърс.

— Той сигурно е в реката. Къде другаде може да бъде? Казах това на шерифа. Утре при изгрев слънце ще започнат да претърсват реката.

— Не зная — промълви Уикърс, — може и да си прав, но не мисля, че той е мъртъв.

— Защо?

— Право да си кажа, нямам никакви основания да смятам, че е жив. Бих казал — просто предчувствие.

— Обаждам ви се — продължи Еб, — за да ви съобщя, че получихме вечномобилите. Пристигнаха следобед. На вас, все пак, ви трябва точно такава кола.

— Право да си кажа, Еб, не съм мислил сериозно, но може и да се заинтересувам.

— Ще ви докарам една утре сутринта. Огледайте я, опитайте я. Може би ще ви хареса.

— Добре — съгласи се Уикърс.

— Разбрахме се тогава. До утре.

Уикърс се върна до масата и взе писмата. Нямаше сметки. В шестте плика имаше реклами, на седмия адресът беше написан с ъгловати букви.

Отвори плика. Вътре имаше старателно сгънат бял лист.

Уикърс го разгъна.

„Скъпи Уикърс!

Надявам се, че търсенето на моята персона не ви е изморило прекалено много.

Прекрасно разбирам, че моите действия ще причинят известни тревоги на милите жители на нашия славен град, но съм сигурен, че те ще направят всичко не без удоволствие.

Разчитам на вас и съм убеден, че няма да кажете за писмото на съседите. Уверявам ви, че все още съм със здрав разсъдък и действията ми са продиктувани от необходимостта.

Пиша ви по две причини. Първо, за да ви успокоя по повод моята съдба. Второ, ще си позволя, в името на нашата дружба, да ви дам един съвет, въпреки че не сте го искал.

Според мен вие сте прекалено погълнат от работата си. Необходимо е да си починете известно време. Може би пребиваването в страната на вашето детство и разходките по местата, където сте бродили като момче, ще ви помогнат да се ориентирате в новосъздалата се обстановка и ще ви отворят очите за много неща.

Искрено ваш Хортън Фландърс“

„Няма да отида — помисли си Уикърс. — Няма защо да се връщам в света на моето детство. Няма какво да правя там след толкова години.“

Но трябваше само да затвори очи и миналото веднага изплува пред него: жълтеникавата глина на залетите от дъжд полета; побелелите от прах пътища, криволичещи по долините и планинските проходи; пощенските кутии на килнатите стълбчета; изнемощелият добитък, залутан по изровения от копита път; краставите кучета, които изскачаха от колибите си и дълго лаеха след всяка минала покрай фермата кола.

"Ако се върна, всички ще започнат да разпитват защо съм дошъл и как вървят работите ми — помисли си той. — Ще чувам да подмятат: жалко за баща ти — добър човек беше. Ще седят, както винаги са седели, на обърнати сандъци пред единственото селско магазинче, ще дъвчат тютюн, ще плюят по тротоара и като го гледат изкосо ще казват: Значи, пишеш книги. Трябва да прочета поне една.

А аз ще отида на гробището и ще постоя няколко минути с шапка в ръка пред надгробната плоча, като се вслушвам в шумоленето на вятъра в боровете край оградата и ще си мисля, че съм можел да направя нещо, с което да се гордеят и за което да разказват на съседите — но, уви…