Клифърд Саймък - Паралелни светове

„Ето, че и аз също започнах да фантазирам. Какво зная за живота на този ексцентричен старец?“

Стана от креслото и влезе в гостната. Придърпа стол, седна пред работната маса, погледа пишещата машина, застинала в ням укор — ако беше останал вкъщи през деня, към ръкописа щеше да се прибави още.

Уикърс взе няколко листа, искаше да ги препрочете, но почувствува, че е загубил интерес към написаното и изведнъж се изплаши — нима си е отишло вдъхновението, което го караше да твори всеки ден? Не можеше да окаже съпротива на вътрешната потребност да освободи съзнанието си от натрупаните там мисли и по този начин да добие способността отново ясно да разсъждава. Възприемаше необходимостта да пише като неизбежно покаяние, след което можеше отново да живее спокойно.

Не прие да напише книга за Крофърд, като каза, че не го интересува. Беше истина, защото мечтаеше да се върне вкъщи, при своя недовършен ръкопис.

Но ръкописът не беше единствената причина за отказа му — подействува му и още нещо. „Предчувствие“, обясни той на Ан и тя го взе на подбив. А той наистина имаше предчувствие, нещо повече — чувство за опасност, страх, като че ли редом стоеше негов двойник и го молеше колкото се може по-бързо да се махне оттам.

Логиката му диктуваше, че не бива да се страхува. Нямаше никакви причини да отклонява предложението на Крофърд. Парите щяха да му дойдат добре. И Ан щеше да получи добра комисионна. Отказът противоречеше на здравия разум. И все пак той се отказа без ни най-малко колебание.

Остави листата върху купа, стана и бутна стола. Шумът на плъзналия се по килима стол сякаш послужи като сигнал и от тъмния ъгъл се чу топуркане. После всичко затихна и само през отворената врата се носеше шумоленето на лозата, която полюшвайки, закачаше мрежата против комари, опъната около терасата. След малко лозата престана да се поклаща и в стаите стана съвсем тихо, неестествено тихо, като че ли цялата къща замря в очакване на това, което щеше да се случи.

Уикърс се обърна бавно и обхвана с поглед помещението. Обръщаше се много внимателно, стараеше се да не вдига и най-малък шум и същевременно — да не е изглежда смешен.

Не беше възможно да има мишки. Джо гарантираше. Какво тогава бягаше от ъгъл в ъгъл?

Нищо не нарушаваше тишината. Даже не тишина, а някакво мъртво вцепенение. Имаше чувството, че някой едва сдържащ дъха си, се е затаил в тъмнината.

Само с движение на очите — струваше му се, че само да извърне глава и хрущенето на вратните прешлени ще го изложи на опасност — Уикърс оглеждаше стаята, взираше се внимателно в тъмните ъгли, до които светлината на лампата не стигаше. Предпазливо премести ръце зад гърба си, за да се хване за края на масата, да се опре на нещо твърдо. Пръстите на дясната му ръка се натъкнаха на метален предмет и той разпозна преспапието, което отмести от ръкописа, когато седеше зад масата. Сграбчи го и го стисна в ръка — сега беше въоръжен.

Някой се бе притаил в ъгъла до жълтото кресло и макар това същество да нямаше очи, Уикърс усещаше, че го наблюдават. Съществото още не знаеше или не искаше да знае, че са го забелязали. Но такова положение не можеше да се запази задълго.

— На ти! — извика Уикърс и с всичка сила хвърли преспапието в ъгъла.

Чу се звън, сякаш по пода се разсипаха метални предмети.

Пред Уикърс лежаха куп парчетии: счупени миниатюрни радиолампи, объркани проводници, напукани кристали, смачкан метален корпус, където беше поместена тайнствената, съвършено непозната за него механика.

Придърпа настолната лампа, за да разгледа по-добре събраните от пода предмети и нерешително ги опипа.

Оказа се, че никакви мишки не се разхождат нощем из къщата. И котката се страхуваше от този непознат предмет, пренебрегващ капаните.

Очевидно това беше някакво електронно устройство. „Електронен шпионин — досети се Уикърс, — движи се, слуша, наблюдава и записва всичко видяно и чуто и предава някому получената информация. Но на кого? И защо? А може би е нещо съвсем друго и присъствието му се обяснява съвсем елементарно. Ако е електронен съгледвач, нямаше да успея да го изненадам. Ясно е само едно — шумоленето и стъпките, които в течение на месеци се чуваха нощем, съвсем не са били причинени от мишки.“

Всеки шпионин обаче наблюдава, като се стреми да не издава присъствието си по никакъв начин. Още повече, такова устройство. Невъзможно е да бъде открито, ако самото то не пожелае да се разкрие.