Клифърд Саймък - Паралелни светове

— Ние сериозно изучавахме въпроса с въглеводородите — продължаваше Крофърд, — и отново нищо не открихме. Сигурни сме, че никой не ги произвежда, но те все пак съществуват. В канторите количествата постъпват от складовете, но в складовете не може да се съхранява повече от двудневен запас. Не сме открили даже следи от фабриките или транспортните средства, освен транспорта, който доставя въглеводородите от складовете в канторите. Но откъде продукцията постъпва в складовете — е неизвестно. Впечатлението е, че тя изобщо не постъпва. Както в старата приказка за гърнето, в което млякото никога не свършва.

— А вие самите не можете ли да произвеждате въглеводороди?

— Разбрах мисълта ви — кимна Крофърд, — но не сме в състояние да направим това, както не сме в състояние да произвеждаме вечномобили или неизтъпяващи се бръснарски ножчета. Нашите инженери и химици отдавна вече се занимават с изучаването на въпроса, но не са напреднали нито крачка в разрешаването на проблема.

— А какво ще стане, когато на безработните им потрябва още нещо, освен храната? — попита Уикърс. — Когато семейството им се окаже в дрипи и възникне нужда от нови дрехи? Когато ги изхвърлят на улицата?

— Мисля, че мога да отговоря на въпроса ви. Ще се появи още една филантропска организация, която ще им даде дрехи и покрив. Вече се продават къщи по петстотин долара за стая. Това си е направо символична цена. Защо пък да не ги подаряват? И защо да не продават дрехите за една десета или двайсета част от цената й? Костюм за пет долара, рокля за петдесет цента?… Ние се опитахме да направим това. Бяхме сигурни в близкото появяване на колата. Както виждате — така и стана. Мислехме и за къщите. Сега е ред на дрехите.

— Храната, дрехите, жилището, средството за придвижване — това са четирите основни потребности на човека.

— Освен това те разполагат с гориво и източници на енергия — добави Крофърд. — Когато достатъчен брой хора се заселят в новите къщи, снабдявани със слънчева енергия, ще се наложи да се простим с отраслите на енергийната промишленост.

— Но кои са тези хора? — попита Уикърс. — Казвате, че не ги познавате? Имате ли поне някакво предположение?

— Ни най-малко. Имаме списъци на персонала и на членовете на техните управителни съвети. Но не можем да намерим никого.

— Може би са руснаците?

Крофърд поклати отрицателно глава.

— Не, те също са обезпокоени, макар че у тях засега не се наблюдава нищо подобно.

За пръв път Крофърд помръдна. Той смъкна ръце от корема си, хвана се за облегалките на масивното кресло и стана.

— Струва ми се, че не разбрахте каква роля ви е отредена във всичко това? — попита той.

— Не разбрах.

— Ние не можем изведнъж, без никаква подготовка да заявим: „Хора! Пред вас говори Съюзът на Световните промишлени корпорации. Ние се борим за запазване на нашия начин на живот!“ Ще ни се изсмеят в лицето. Не можем да им разкажем за създалата се ситуация. Не е възможно просто така да се обясни, че вечната кола и къщата по петстотин долара за стая ще се превърнат в катастрофа за тях. Не можем да им го кажем направо, но те трябва да научат истината. Ето защо искаме да напишете една книга.

— Не виждам… — започна Уикърс.

Но Крофърд го прекъсна по средата на изречението.

— Ще напишете всичко така, все едно сте провели самостоятелно разследване. Ще намекнете за съществуването на добре информирани източници, без да назовавате имена. Ще ви предоставим необходимите материали, но всичко трябва да излиза лично от вас.

Уикърс бавно се надигна и протегна ръка към шапката си.

— Благодаря, че сте се сетили за мен — каза той, — но вашето предложение не ме интересува.

Ан Картър каза на Уикърс:

— Един прекрасен ден, Джей, така ще се ядосам, че ще ти счупя главата. И тогава може би ще разбера с какво е натъпкана.

— Трябва да завърша книгата си. Имаш ли нещо против?

— Твоята книга може да почака. Винаги можеш да я напишеш. А тази, за която става дума — не.

— Продължавай, продължавай. Кажи, че съм изхвърлил на вятъра един милион долара — нали така смяташ?

— Можеше да получиш от тях огромна сума. Освен това да сключиш с издателя си такъв договор, че да си оближеш пръстите.

— Да оставя настрана моето най-велико произведение — възмути се Уикърс. — И като се върна към книгата да разбера, че вече не ми е по сърце…

— Всяка книга, която пишеш е твоето най-велико произведение. Джей Уикърс, ти си жалко подобие на писател! Съгласна съм — пишеш добре и твоите дяволски книги добре се продават, макар че понякога не ми е ясно защо. Ако не печелеше пари от това, нямаше да напишеш и ред. Кажи ми честно — защо пишеш всъщност?