Клифърд Саймък: Галактическа хроника

— Добре, но няма да му слагаш чесън — каза.

Обещах да не слагам чесън и тя се съгласи да дойде. Така и не измъкнахме лодката от водата, защото се заехме с други неща.

След вечеря запалихме камината и се разположихме пред нея. Тя положи глава на рамото ми и двамата се почувствахме удобно и уютно.

— Хайде да си помечтаем — каза. — Хайде да си представим, че си получил работата, която желаеш. Че вече си кореспондент в Лондон и сега се намираме в колиба в Английските тресавища…

— Тресавището едва ли е най-приятното място за живеене — казах.

— Все ще развалиш всичко — оплака се тя. — Да започнем отново. — Получил си назначение на исканата длъжност и…

И пак се върна към тресавищата.

На път за вкъщи, след като я бях откарал до тях, се замислих дали въобще ще получа тази работа. В момента нещата не изглеждаха розови. Знаех, че мога да се справя с нея. Бях чел много за света и непрестанно следях развитието на международната политика. Знаех добре френски, прилично — немски, а вече се оправях и с испанския. Това бе нещо, за което бях мечтал цял живот — да стана част от известното журналистическо братство, което следеше пулса на света.

На следващия ден се успах и закъснях за работа. Лепката ме погледна кисело.

— Защо въобще си направи труда да идваш в редакцията? — изръмжа. — За какво идваш тук? През последните два дни ти възложих две задачи и още нищо не си ми показал.

— Защото няма какво да ти показвам — отвърнах му, като едва се удържах да не избухна. — Защото и двете неща се оказаха сапунени мехури.

— Някой ден, когато станеш истински репортер, сам ще си търсиш теми за писане — отвърна във внезапен изблик на гняв. — Точно тук ви е проблемът. Не проявявате никаква инициатива. Само седите и чакате аз да изкопая нещо и да ви възложа задачи. Как не се намери един от вас поне веднъж да ми донесе някакъв материал, който не съм му възложил? Защо ти — отново се обърна към мен — не ме изненадаш поне веднъж?

— Някой ден, мой човек, ще те изненадам — казах му, и се запътих към бюрото си.

Отново се замислих за съдбата на старата госпожа Клейборн, която бе умирала мъчително, за да стигне внезапно до щастливо избавление. Спомних си думите на градинаря и отпечатъка под прозореца. Сетих се и за стогодишната дама, посетена от милите й покойни приятели. И за лекаря с добрите духове в лабораторията. И за момченцето и успешната операция. И ми хрумна идея.

Отидох до архива и разгледах материалите от последните три седмици страница по страница. Извадих си доста бележки и малко се поуплаших, но накрая си казах, че става дума само за съвпадения.

„Добрите духове се завръщат“ — написах. „Онези малки човечета, които правят всичко за вас и единственото, което очакват в замяна на помощта си, е купичка мляко, оставено пред вратата.“

Тогава не си давах сметка, че използвам почти същите думи, които бе изрекъл физикът.

Не писах нищо за госпожа Клейборн, за старата дама с посетителите, за физика и за малкото оперирано момченце. За тях не можеше да се пише по заобиколен начин, а аз писах точно така.

Изброих някои неща, които бях открил в прегледаните броеве — истории за добър късмет, за малки щастливи случки, важни единствено за хората, които ги бяха преживели например за намирането на вещи, загубени преди месеци или години, за заблудили се кучета, завърнали се у дома. За деца, спечелили конкурси. За хора, които помагат на съседите си. Това бяха малките истории, които печатахме във вестника, за да запълваме някоя и друга дупка.

Бяха много. Според мен, много повече, отколкото изглеждаше правдоподобно. Всичко това се е случило в нашия град през последните три седмици, отбелязах в края на материала.

Накрая реших да добавя един последен ред: „Поставихте ли купичката мляко пред вратата си?“

След като приключих материала, известно време се чудех дали е редно да го предложа за печат. В последна сметка реших, че Лепката напълно заслужава такова нещо, особено след като ми се бе озъбил тази сутрин.

Оставих материала в кошницата с предложения на бюрото му и се заех с градската хроника.

Лепката не каза нищо, ай аз също мълчах. Почувствувах се като ударен с мокър парцал по главата, когато момчето донесе първите броеве от печатницата и видях материала си за духовете върху цели осем колони на първа страница.

Само Джо Ан реагира. Дойде, потупа ме по главата и каза, че се гордее с мен. Един Бог знае защо.

След това Лепката ми възложи друго от обичайните си поръчения — изпрати ме при човек, за когото се говорело, че строял ядрен реактор в задния си двор. Човекът се оказа безобиден добряк, навремето си бил построил вечен двигател, който обаче не се задействувал. След като установих това, изгубих настроение за работа и реших да не се връщам в редакцията, а направо да се прибера у дома.