Клифърд Саймък: Галактическа хроника

Успях да импровизирам някаква макара и макар и да не ми бе лесно без чужда помощ, някак си успях да измъкна лодката на брега; След това се качих на колата и отидох до малкото селце на брега на езерото, откъдето купих боя не само за лодката, но и за къщата. Останах доволен от деловитостта, с която подходих към подготовката за зимата.

Когато на следващата сутрин отидох в редакцията, заварих там пълна суматоха. Телефонната централа, прегряла от обаждания през нощта, все още светеше като коледна елха. Една телефонистка бе припаднала и всички се опитаха да я свестят.

Лепката имаше зловещ блясък в очите, а вратовръзката му бе изкривена. Когато ме видя, решително ме хвана за ръката, отведе ме до бюрото ми и ме бутна в стола.

— Ха сега сядай да работиш! — каза и хвърли цяла папка с бележки пред мен.

— Какво се е случило? — попитах.

— Случили са се добрите ти духове! — изкрещя. — Хиляди хора се обаждат по телефона, все заради добрите духове. Едни са получили помощ от тях, други даже са ги видяли.

— А млякото?

— Какво мляко?

— Ами, млякото, което трябва да им оставят пред вратата.

— Откъде мога да знам? Защо не се обадиш на някой от доставчиците на мляко, за да разбереш?

Точно това и направих и установих, че и доставчиците са се побъркали. Всички шофьори се върнали, за да натоварят още бутилки, тъй като повечето от клиентите им поискали допълнително мляко. И така пред складовете се образували опашки от камиони, чакащи реда си. Отгоре на това млякото май нямало да стигне.

Онази сутрин цялата редакция бе заета с добрите духове. Напълнихме вестника с истории за тях. Описахме много случаи, в които бяха помагали на хората. Само че хората разбраха, че са получили такава помощ, едва след като прочетоха моя материал. Дотогава мислели, че просто са имали късмет.

Когато излезе първото издание, си поехме малко дъх, макар и телефоните все още да бяха заети от обаждания. Кълна се, че пишещата ми машина бе загряла.

Вестниците пристигнаха, всеки от нас си взе по един брой, за да го прегледа, и изведнъж от кабинета на Дж. Х. се чу рев. Секунда след това оттам излетя самият Дж. Х. с вестника в ръка. Лицето му бе три пъти по-червено от пожарникарска кола. Взе разстоянието до Лепката в галоп, хвърли вестника на бюрото и удари с юмрук.

— Ти какво си намислил? — изкрещя. — Я ми обясни! За резил ли си решил да ни правиш?

— Но, Дж. Х., стори ми се, че материалът си го бива, и…

— Добри духове, така ли? — изръмжа Дж. Х.

— Хората и сега продължават да звънят — каза Бил Лепката. — Освен това…

— Достатъчно! — прогърмя гласът на Дж Х. — Уволнен си!

След това се извърна и впери поглед право в мен.

— Ти започна цялата тази история — каза. — И ти си уволнен.

Станах от стола си и отидох при Лепката.

— Ще се върнем по-късно, за да приберем обезщетението си — казах на Дж. Х.

Той трепна леко, но не отмени решението си.

Лепката взе един пепелник от бюрото си и го пусна на пода. Той се счупи. Бил си изтупа ръцете и каза:

— Хайде, Марк, черпя те едно.

Отидохме до ъгъла, барманът Джо ни донесе бутилка и две чаши и се заехме с работа.

Малко след това в бара започнаха да се отбиват някои от колегите. Изпиваха по чашка или две с нас и след това се връщаха на работа. Това бе техният начин да покажат, че съжаляват за случилото се. Не казваха и дума, но продължиха да се отбиват. През целия следобед не останахме без компания. С Лепката доста се насмукахме.

Поговорихме си за духове и в началото и двамата изразихме скептицизъм. Обяснихме си случилото се най-вече с хорското лековерие. Колкото повече пиехме и разсъждавахме по въпроса, толкова повече започнахме да допускаме, че добри духове може би наистина съществуват. Преди всичко, защото късметът не се появява така, както се бе появил в нашия град преди три седмици. Късметът обикновено е разпилян, пък и не чак толкова голям. А в нашия град бе навестил стотици, ако не и хиляди хора.

Някъде в късния следобед вече бяхме постигнали единодушие, че в тази история с добрите духове май има нещо. Естествено, опитахме се да разберем кои са и защо помагат на хората.

— Знаеш ли какво мисля? — каза Лепката. — Мисля, че са извънземни. Че са дошли от звездите. Че може би именно те пилотират всички тези летящи чинии.

— За какво им е на извънземните да ни помагат? — възразих. — За тях би било естествено да ни наблюдават и да научат всичко възможно за нас. След това биха могли да се опитат да установят контакт. Дори нищо чудно и да поискат да ни помогнат, но такъв случай изглежда логично да помогнат на цялата раса, а не на отделни индивиди.