Клифърд Саймък: Галактическа хроника

Времето стана хладно и след малко, когато започнах да греба отново към кея, мислех, че преди началото на зимата предстоеше да свърша доста неща. Преди всичко трябваше да насмоля и боядисам лодката. На самата къщичка една боя също нямаше да навреди, стига да ми останеше време за това. На два прозореца трябваше да се сменят стъклата, а всички останали се нуждаеха от маджун. Трябваше да се сменят и някои от тухлите на комина, пострадал от буря, и да се уплътни входната врата.

Почетох известно време и след това си легнах. Непосредствено преди да заспя, се сетих за двете дами, едната щастлива, а другата — покойница.

На следващата сутрин първо се заех с градската хроника. След това взех енциклопедия от библиотеката и почетох малко за магнетизма. Реших, че трябва да понауча едно-друго за него, преди да се срещна с университетския вълшебник.

Предварителната подготовка не беше необходима. Доктор Томас се оказа приятен и непосредствен човек. Разговаряхме дълго, разказа ми доста неща за магнетизма, а когато разбра, че живея до езерото, си поговорихме и за риболов. После се оказа, че имаме и общи познати, така че разговорът протече чудесно.

Само дето нямаше какво да ми каже за магнетизма.

— След година или две може би ще има какво да споделя, не сега. Когато това стане, веднага ще ви се обадя.

Естествено, подобни приказки бях чувал и преди, така че се опитах да изтръгна от него едно по-сериозно обещание.

— Обещавам ви, че ще научите за това пръв, преди всички останали.

Задоволих се с това. Не можеше да очаквам от човека да завери обещанието си пред нотариус.

Реших да си тръгвам, но забелязах, че докторът иска да ми каже още нещо. Останах. Приятно е да видиш човек, който иска да сподели нещо с теб.

— Мисля, че ще имам какво да разкажа — рече той разтревожено, сякаш се боеше да не би да се усъмни в собствените си думи. — Занимавам се с изследвания на магнетизма от години. Той е едно от тези явления, за които все още не знаем много. Едно време не сме знаели нищо за електричеството, а и сега не го разбираме напълно. Все пак, вече го познаваме достатъчно, за да го използваме. Може би след време същото ще се получи с магнетизма, стига да успеем да открием основата на теорията за него.

Спря за миг и ме погледна в упор.

— Когато бяхте малък, вярвахте ли в добри духове? Помните ли ги — малките помощници на хората. Ако сте им симпатичен, правят всичко за вас, и единственото, което очакват в замяна на помощта си, е купичка мляко, оставена пред вратата.

Въпросът ме завари напълно неподготвен и предполагам, че това ми е проличало.

Казах му, че като малък съм чел доста приказки за тях и че предполагам, че до определена възраст съм вярвал в съществуването им. Въпреки това не можех да се закълна, че вярвам и сега.

— Ако не бях скептик — каза той, — щях да предположа, че в тази лаборатория има добри духове. Някой или нещо — сортира записките ми. Преди няколко дни ги бях оставил на бюрото, затиснати с тежест. На следващата сутрин бяха разпилени, а част от тях бяха на пода.

Предположих, че това може да е работа на чистачката.

— Тук ролята на чистачка я изпълнявам аз — усмихна се той.

Реших, че е приключил и се зачудих защо ли ми говори за записки и духове. Тъкмо понечих да взема шапката си, когато той ми разказа краят на тази история.

— Под тежестта бяха останали два листа с мои бележки — каза. — При това единият бе внимателно сгънат. Тъкмо щях да ги прибера при останалите, за да ги подредя по-късно, когато неволно прочетох това, което бях записал върху тях.

Докторът си пое дъх.

— Става дума за два раздела от записките ми, между които навярно нямаше да направя никаква връзка. Понякога се вглеждаме толкова втренчено в нещо, че не можем да го видим. И ето какво се получи — по една случайност двата листа се оказаха заедно, отделени от другите. Връзката между въпросите, разработени в тях, ми разкри възможност, за която иначе може би никога нямаше да се сетя. Започнах изследвания в тази насока и вярвам, че оттам може да излезе нещо.

— Когато излезе… — започнах.

— Вие ще научите пръв — каза ми.

Взех си шапката и си тръгнах.

По пътя към редакцията през цялото време си мислех за добри духове.

Току-що се бях прибрал в редакцията с нагласата за един-два часа разтоварване, когато нашият издател, старият Дж. Х., направи едно от нередовните си поклоннически посещения на добра воля при нас. Той е надут празноглавец без грам искреност в себе си. Знае, че това ни е известно, и ние знаем, че знае, че ни е известно. Но въпреки това той, както и ние, редовно разиграваме до горчивия й край малката комедия за добрите взаимоотношения.