Джейн Остин - Доводите на разума

Налагаше се временно да отложи посещението си у лейди Ръсел. И тримата се отбиха на Ривърс Стрийт за няколко минути, а Ан се помъчи да убеди сама себе си, че един ден закъснение едва ли ще се окаже от особено значение за разговора, който й предстоеше; обзета от радостно нетърпение, което се дължеше и на приятни спомени, тя побърза да отиде в Уайт Харт, където отново щеше да се види с приятелите и познатите от миналата есен.

Намериха мисис Масгроув и дъщеря й сами вкъщи. Те страшно се зарадваха, като видяха Ан. Напоследък Хенриета се бе разхубавила от щастие и бе склонна да проявява интерес и огромно уважение дори към хора, които едва ли би харесала по-рано. Обичта на мисис Масгроув към Ан се дължеше на помощта, която девойката им бе оказала по време на тяхното нещастие. Ан се радваше на тяхната сърдечност, искреност и топлота и бе склонна да гледа на тези неща като на божия благодат, тъй като собственият й дом бе напълно лишен от такива отношения. Те я умоляваха да им посвети колкото може повече от своето време, да идва всеки ден и да стои до вечерта и да се чувства член на тяхното семейство, а в замяна тя се почувства задължена да поддържа обичайното си поведение, да им помага и да ги обгръща с внимание. Когато Чарлз излезе, Ан трябваше да изслуша разказа на мисис Масгроув за Луиза и разказа на Хенриета за собствената й женитба, да изложи мнението си по делови въпроси и да им препоръча някои магазини. Успяваше да стори всичко това в паузите между завързването на някоя панделка на Мери, оправянето на разни сметки, търсенето на загубени ключове, подреждането на бижутата и дори опитите да убеди сестра си, че никой не я подценява, както Мери продължаваше да си въобразява в някои моменти, макар че както обикновено, и сега имаше с какво да се развлича — този път стоеше до прозореца и наблюдаваше с интерес входа на магазина за мъжки лачени обувки.

Можеше да се очаква, че суматохата ще продължи през цялата сутрин. Голямата група бе настанена в хотел и това предполага непрекъсната и бърза смяна на обстановката и действащите лица; през пет минути донасяха я писмо, я пратка и Ан бе стояла едва половин час, когато просторната трапезария изглеждаше вече почти пълна — около мисис Масгроув бяха насядали нейни стари приятелки, а Чарлз се върна заедно с капитаните Харвил и Уентуърт. Ан се стресна и поруменя, когато го видя, въпреки че бе допускала вероятността за възможна среща след пристигането на техни общи приятели. Последният път, когато се видяха, беше от особено значение за нея, тъй като успя да вникне донякъде в неговите чувства и това й даваше основания за известна увереност, но съдейки по погледа му, Ан се страхуваше, че той все още е подвластен на онова злощастно убеждение, което го бе принудило да напусне преждевременно концертната зала. Нищо във вида му не издаваше желание за разговор.

Тя се опита да запази спокойствие като остави нещата на естествения им ход, опита се да разсъждава разумно. Изтъквайки пред себе си следните доводи: „Ако и двамата сме верни на любовта си, рано или късно сърцата ни ще усетят това. Не сме деца, за да се дразним и заяждаме, подведени от някое случайно недоглеждане, не можем да си играем лекомислено със собственото си щастие.“ Ала въпреки всичко само след няколко минути й се стори, че ако разговарят при тази обстановка, би било неизбежно да не се стигне до грешка или недоразумение, които силно да навредят на отношенията им.

— Ан, — извика Мери, която все още стоеше до прозореца, — сигурна съм, че онази жена под колоните е мисис Клей, има и някакъв мъж до нея. Току-що ги видях да идват откъм ъгъла на улица Бат. Като че ли са потънали в разговор. Кой ли е той? Ела да ми кажеш! Небеса! Сетих се, това е самият мистър Елиът.

— Не, — извика Ан на секундата, — не е възможно да е той, сигурна съм. Трябваше да тръгне от Бат в девет сутринта да се върне едва утре.

Докато изричаше тези думи, тя усети погледа на капитан Уентуърт върху себе си и се почувства смутена и потисната; колкото и незначително да бе това, което каза, Ан веднага съжали, че се е изтървала.

Мери се раздразни, защото другите биха останали с впечатлението, че не познава собствения си братовчед, и разпалено заговори за приликата на господина със семейните черти, още по-настойчиво занарежда, че това не може да не е мистър Елиът и отново призова Ан да отиде до прозореца и сама да се убеди. Ан нямаше никакво намерение да се подчини и се опита да си придаде спокоен и безразличен вид, но след миг изпита страшно неудобство, тъй като долови как две-три от присъстващите дами си размениха усмивки и многозначителни погледи, сякаш се чувстваха посветени в някакво съзаклятие. Очевидно слуховете се разпространяваха с невероятна бързина, а след настъпилото мълчание беше съвсем сигурно, че отсега нататък щеше да се разпространяват още по-светкавично.