Джейн Остин - Доводите на разума

— Нямах никакво намерение да го каня, — каза Елизабет с престорена небрежност, — но той намекна поне сто пъти, че иска да дойде, така поне каза мисис Клей.

— Точно така; през целия си живот не съм виждала човек, който да полага толкова усилия да получи една покана. Горкия човек! Много ме заболя за него, защото по всичко личи, мис Ан, че вашата коравосърдечна сестра е склонна към жестокост.

— О! — извика Елизабет — отдавна съм свикнала на такива игри и не се хващам на намеците за разни господа. Като разбрах обаче колко много съжалява, че не е успял да види баща ми тази сутрин, веднага омекнах, защото никога не пропускам възможността да ги събера — когато са заедно, всеки от тях се стреми да се представи в най-добрата си светлина. И двамата се държат толкова приятно! А и мистър Елиът се отнася към него с огромно уважение.

— Наистина са чудесни! — извика мисис Клей, но не посмя да погледне Ан в очите. — Точно като баща и син! Скъпа мис Елиът, нали са като баща и син?

— Е, не мога да забраня на никой да приказва каквото си иска. Ама как можа да ви мине през главата подобна мисъл! За бога, не мисля, че той ме ухажва повече от другите.

— Скъпа моя, мис Елиът! — възкликна мисис Клей, вдигна ръце и погледна нагоре, след което потопи останалата част от изумлението си в удобно мълчание.

— Е, мила ми Пенелопа, не се притеснявайте за него. Видяхте, че го поканих, дори се разлях в усмивки, като го изпращах. Домъчня ми за него, като разбрах, че наистина ще прекара целия ден утре у приятелите си в Торнбъри Парк.

Ан се възхити на прекрасното изпълнение на мисис Клей, която бе в състояние да изрази такова удоволствие от очакването и пристигането на човека, чието присъствие твърде много пречеше на плановете й. Не беше възможно да не го мрази, а въпреки това успяваше да си наложи приятно и спокойно изражение на лицето, дори изглеждаше доволна, че са й отрязали квитанцията пред сър Уолтър и сега тя можеше да му се посвети само донякъде, а не изцяло, както би искала.

На Ан й стана много неприятно, когато видя мистър Елиът да влиза в стаята и още по-неприятно, когато той тръгна към нея и я заговори. И по-рано й се бе случвало да забележи, че той не винаги е откровен, а сега откриваше неискреност във всяка негова дума. Като си припомнеше изразите от писмото му, почитта и вниманието към баща й й се струваха чудовищна проява на лицемерие, а при мисълта за жестокото отношение към мисис Смит просто не бе в състояние да гледа усмивките и нежността в очите му, нито да слуша тона, с който изразява престорено добрите си чувства.

Тя се опита да запази към него обичайното си държание да не би да заподозре нещо. Беше същинско изпитание да търпи любезните му въпроси и комплименти и тя определено бе решила да се държи хладно дотолкова, доколкото това не би направило впечатление в сравнение с държанието й от предните дни, и да отстъпи полека от ненужната близост, до която малко по малко бяха стигнали отношенията им. В съответствие с намеренията си полагаше усилия да се контролира повече и да бъде много по-спокойна, от предишната вечер.

Той отново се опита да събуди любопитството й към обстоятелствата, при които дълго бил слушал похвални речи по неин адрес, като очакваше по-голямо внимание за усърдието си, но магията си бе отишла. Стори му се, че би могъл отново да погъделичка суетата на своята братовчедка в оживлението и страстите на изпълнена с хора стая, но бързо разбра, че в момента не може да постигне това с обичайните средства, които опитваше едно след друго в паузите между властните претенции на останалите към неговото внимание. Изобщо не си даваше сметка, че точно това негово държание в момента се е обърнала срещу самия него, тъй като то неизбежно връщаше мислите й към онези негови постъпки, които най-малко можеха да му бъдат простени. Донякъде я зарадва факта, че рано на следващата сутрин той заминава от Бат и ще отсъства почти два дни. Поканиха го да ги посети в Камден Плейс още същата вечер след завръщането си, но поне беше сигурно, че от четвъртък до събота нямаше да идва. Като че ли не й стигаше присъствието на мисис Клей, та освен нея трябваше да търпи и един още по-голям лицемер — това бе достатъчно, за да наруши усещането й за спокойствие и уют. Чувстваше се силно унизена при мисълта, че баща и сестра й непрекъснато са подложени на измама и че им предстоят какви ли не още огорчения и обиди. Егоизмът на мисис Клей не беше нито така дълбок, нито толкова отблъскващ, както себичността на Елиът, и Ан бе готова дори да приеме женитбата на баща си с всички произтичащи от нея последствия, само и само да се отърве от хитрините, към които прибягваше мистър Елиът, за да я предотврати.