Джейн Остин - Доводите на разума

По общо съгласие определеният за театър ден остана вторник; Чарлз си позволи удоволствието да подразни още малко жена си, като продължи да твърди, че дори и никой да не тръгне с него, все пак ще отиде на театър на следващия ден.

Капитан Уентуърт стана и пристъпи до камината, вероятно за да смени мястото си, докато най-после се настани до Ан с непроницаемо изражение на лицето.

— Не сте стояли в Бат достатъчно дълго, за да свикнете с удоволствията на вечерните събирания в града.

— О! Не, не съм. Обичайните вечерни събирания никак не са ми интересни, а и не играя карти.

— Знам и преди не играехте. Никога не сте обичали картите, но времето променя много неща.

— Аз не съм се променила чак толкова, — възкликна Ан и побърза да замълчи от страх да не я разбере погрешно. След кратко мълчание, сякаш под напора на внезапно появило се чувство, той каза:

— Колко време изтече! Осем години и половина никак не са малко!

В часове на спокойствие и размисъл въображението на Ан щеше да се лута в догадки дали бе имал намерение да продължи в тази насока, защото разговорът им беше прекъснат точно в този момент вниманието на Ан внезапно бе привлечено към други неща. Хенриета, която изгаряше от нетърпение да използва свободното време за разходка, призова всички да потеглят веднага, преди да е дошъл някой гост.

Налагаше се да тръгнат и двамата. Ан каза, че с удоволствие ще се поразходи, и дори се опита да придаде на лицето си подходящо изражение, но си помисли, че ако Хенриета знаеше с каква неохота и съжаление става от стола си Ан, за да излезе от тази стая, непременно би я пожалила заради обичта си към нея и в името на нейната вяра в чувствата на капитан Уентуърт.

Тъкмо се готвеха да излязат, когато внезапно бяха прекъснати. Чуха се звуци, които ги разтревожиха, вероятно бе дошъл някой, и след малко вратата се отвори пред сър Уолтър и мис Елиът. Всички се смръзнаха. Ан усети напрежение, а към когото и да погледнеше, беше очевидно, че се чувства по същия начин. Свършено беше с уюта, свободата и радостта в стаята, като че ли бяха погълнати от хлад и привидно спокойствие, предумишлени мълчания и вял разговор, за да се издигнат до нивото на студената изтънченост в баща и сестра й. Колко унизена се почувства Ан в този момент!

Тя ревниво следеше реакциите на всички. Само в едно отношение се почувства удовлетворена — и двамата поздравиха капитан Уентуърт, като Елизабет дори си направи труда да се поклони малко по-грациозно — при нея това бе наистина огромен напредък. Скоро се разбра каква е причината. След като посветиха няколко минути на обичайните празни любезни, сестра й отправи поканата си към семейство Масгроув и към всички от техния кръг: „Очакваме ви утре вечер, за да се запознаете с нови приятели, няма да бъде официално тържество.“ Всичко бе казано много благосклонно и на масата с любезна усмивка и многозначително отправен към всички поглед бе поставена визитка с „мис Елиът приема гости“, а една от усмивките и още една от визитките бяха специално предназначени за капитан Уентуърт. В интерес на истината, трябва да признаем, че Елизабет бе стояла в Бат достатъчно дълго, за да разбере какво значение може да има в обществото човек с подобен външен вид и осанка. Миналото нямаше никакво значение, беше важно единствено настоящето, в което капитанът много би си подхождал с нейната гостна — затова и имаше визитка, специално предназначена за него. След малко сър Уолтър и Елизабет се надигнаха и изчезнаха.

За щастие, макар и доста сковаващо, посещението им бе много кратко, и след като вратата след тях се затвори, всички постепенно си възвърнаха непринудеността и доброто настроение. Всички, с изключение на Ан. От ума й не излизаше споменът за начина, по който бе приета визитката, както и изумлението на капитан Уентуърт — във вида му имаше много повече изненада, отколкото благодарност, и не склонност да приеме поканата, а по-скоро вежливо отбелязване на жеста. Ан го познаваше твърде добре и видя презрението в неговия поглед, затова не смееше да вярва, че той би приел подобен жест от тяхна страна като опит за примирение след някогашната им арогантност. Ан помръкна. След като баща й и сестра й си отидоха, той извади картичката и я гледа известно време с вид на дълбоко замислен човек.

— Представи си само, Елизабет да покани всички! — обади се Мери с висок и много ясен шепот. — Не ми е чудно, че капитан Уентуърт е толкова щастлив! Нали виждаш, просто не може да откъсне поглед от визитката.