Клифърд Саймък: Заложници в Рая

Маркус Епълтън единствен от тях проявяваше смелост. Маркус отказа да присъства на конференциите и се измъкна от тях. Макар че той май беше единственият, който успя. Безопасността беше малко по-особен отдел. За да бъде ефективен, отделът се нуждаеше от по-свободна ръка повече от всички други отдели на Вечния център. Спомни си моменти, когато много се блазнеше от мисълта да постави проблемите си за разглеждане в събранието, но не беше го правил до сега и бе доволен от това. Доволен, защото много от предложенията и препоръките, които се даваха бяха несъстоятелни и съвсем безполезни. Макар че това не бе попречило на служители от другите отдели да изтъкнат по-късно свои заслуги за всичко, което той бе успял да постигне.

Това, което трябваше да прави, каза си той, както много пъти беше си казвал, е да си гледа работата, да държи езика си зад зъбите и да пастри всяко пени, което попадне в ръцете му.

Все във връзка със своята работа той се замисли кой би могъл да изпише този лозунг на червената тухлена стена? За пръв път го виждаше и му се стори като един от най-внушителните и смислени от всички до сега, и че и той би могъл да се възползува от изобретателността на този човек. Но да търси този човек и да му предлага работа щеше да бъде губене на време. Лозунгът несъмнено беше работа на Холите 1 1 Holies — светци (англ.) — Б.пр. , а всички Холи бяха непреклонна и упорита пасмина.

Той обаче не можеше да проумее какво целят те с противопоставянето си на Вечния център, защото Центъра нямаше нищо против религията, нито пък срещу вярата. Той беше един чисто научен подход към една биологическа програма с далечни научни цели и последствия.

С огромни усилия той изкачи стълбите на входа и отново сантиметър по сантиметър се домъкна до фоайето. Придържайки се в дясно, стъпка по стъпка той стигна до хоби-щанда, притиснат между будките за тютюн и тази за опиати. Пред будката за опиати имаше много народ. Хората се трупаха за да се докопат до своите хапчета на мечтите — измамните опиати, които щяха да им доставят по някои и друг приятен час вечерта. Фрост никога не беше ги употребявал, дори не беше му минавало през ум, защото беше убеден, че това е излишно прахосване на пари, пък и не беше изпитвал нужда. Но имаше такива, които чувстваха нужда от тях. От нещо, с което да запълнят празнотата, останала от възбудата и вълнението на онези прежни дни, когато човекът е вървял в своя житейски път ръка за ръка с окончателната смърт. Те може би считат настоящия живот за еднообразен, скучен и безцветен, а стремежите си за мъчителни и жалки. Сигурно има такива хора — хора, които забравят понякога вълнуващата красота на тези стремежи в техния първи живот. Забравят понякога, че животът който живеят, е низ от години на подготовка за вечността.

Проправи си път през тълпата и спря до хоби-щанда, пред който почти нямаше хора.

Чарли, собственика на щанда, беше зад тезгяха и забелязал приближаването на Фрост бързо измъкна картонче, на което бяха наредени марки.

— Добро утро, мистър Фрост — каза той. — Имам нещо интересно. Запазих ги специално за Вас.

— Както виждам, пак швейцарски — каза Фрост.

— Превъзходни марки — рече Чарли. — Радвам се, че Вие ще ги вземете. След сто години ще бъдете щастлив от покупката. Хубави, солидни марки, издание на една от най-скъпите страни.

Фрост погледна в долния десен ъгъл на картона. Беше написана цифрата 1.30, с молив.

— Цената днес е долар и осемдесет и пет — каза Чарли.

Някъде през нощта вятърът отново беше съборил кръста.

Огдън Ръсел се надигна и вече седнал, силно затърка очи, за да изчисти натрупалите се през нощта гурели. Бедата е в това, помисли той, че пясъкът не е най-подходящото място, на което се забива кръст. Може би ако успееше да намери няколко по-големи камъка и да ги сложи в основата, ще го направи по-устойчив на речния вятър.

Да, ще трябва да направи нещо такова, защото не беше редно и прилично кръста да бъде катурван от всяко подухване. Не беше достойно за неговото предназначение и за това, което символизираше. Продължавайки да седи на пясъка, заслушан в утринния ромон на реката, той се замисли доколко беше разумно от негова страна да избере точно това островче за усамотяването си. Да, усамотение имаше достатъчно, но почти нищо друго. Това, което осезателно му липсваше, беше удобството. Макар че удобството, упрекна се той, не беше това, което търсеше. Там, откъдето идваше, в света на който беше обърнал гръб, удобства колкото щеш и той можеше да ги има просто като си остане там. Но беше зарязал удобствата, както и много други неща в името на нещо, което той усещаше и чувстваше, но което все още му се изплъзваше.