Клифърд Саймък - Заложници в Рая

Прокурорът скочи от стола си.

Негово Благородие му махна да си седне.

— Мис Харисън, — каза съдията, — струва ми се, че не ви разбирам до край. Какви са Вашите основания за тъй наречените от Вас предубеждения?

Тя заобиколи масата, за да застане по-открито пред съда.

— Основанията ми са, — каза тя, — че ключовите, главните доказателства касаят техническа повреда — механична неизправност в превозното средство, с което ответникът си е послужил в изпълнение на служебните си задължения.

Съдията мрачно кимна с глава.

— Съгласен съм с Вас, но характера на доказателствата какво общо може да има с предубежденията?

— Ваше Благородие, — каза Ан Харисън, — съда, съдебния състав, също е механика, машина.

Прокурорът отново скочи на крака.

— Ваше Благородие! — ревна той. — Ваше Благородие!

Съдията чукна по масата.

— Оставете това на мен, — сурово се обърна той към прокурора.

Журналистите бързо започнаха да пишат и да шепнат помежду си. Телевизионните лещи като че ли заблестяха още по-ярко.

Прокурорът си седна. Шушуканията спряха. В залата се възцари гробна тишина.

— Мис Харисън, — обърна се към нея съдията. — Вие оспорвате обективността на съда?

— Да, Ваше Благородие. В него цари бездушна механика. Аз не твърдя, че тук има умишлено предубеждение, но твърдо заявявам, че някакво неосъзнато предубеждение…

— Смешно! — извика високо прокурора.

Съдията размаха чука си към него.

— Я по-кротко! — каза му той.

— Но твърдо заявявам — продължи Ан, — че тук може би имаме работа с едно подсъзнателно предубеждение. В допълнение поддържам, че на всяко механично изобретение му липсват качества, без което няма справедливост — чувството за милост и човешко достойнство. Има законност, съгласна съм, свръхчовешко, тотално непознаване на закона, но…

— Мис Харисън, — прекъсна я съдията, — не поучавайте съда.

— Прося извинение от Ваше Благородие.

— Добре. Тази пледоария се отхвърля. Други имате ли?

— Не, Ваше Благородие.

Тя се върна на мястото си, но остана права.

— При това положение, — каза съдията, — нямаме причини да бавим присъдата. Възможностите са изчерпани. В случаи като този законът е категоричен. Обвиняеми, станете!

Чапмън бавно се изправи на крака.

— Франклин Чапмън, — каза съдията, — съдът реши, че поради неоспоримата ви вина в това деяние и запрещението за обжалване, Вие се лишавате от запазване на Вашето тяло при смъртта. Всичките ви други граждански права остават ненакърнени.

Удари с чука си.

— Делото приключи — каза той.

През нощта някой беше надраскал с тебешир на тухлената стена на сградата отсреща:

„Защо Да Ги Връщаме от рая?“

Даниел Фрост паркира двуместната си кола на обичайното й място в един от паркингите пред Вечния център и се спря да погледа написаното. Подобни тебеширени писания често се срещаха напоследък и тук, и навсякъде. Учуден и с пренебрежение си зададе въпроса — на какво се дължеше честата им поява? Несъмнено отговор на този въпрос би му дал Маркус Епълтън, ако го запиташе, но Епълтън, като началник на безопасността във Вечния център, беше зает човек и в последните няколко седмици Фрост беше го виждал и разговарял с него само един-два пъти. Но ако ставаше нещо необикновено, той беше сигурен, че Маркус не може да не знае. Едва ли имаше нещо, успокои се той, което Маркус да не знае.

Пазачът на паркинга се приближи към него и леко докосна такето си в нещо като поздрав.

— Добро утро, мистър Фрост. Изглежда е натоварено движението тази сутрин.

Наистина беше натоварено. Уличните платна бяха претъпкани с коли броня до броня, почти като тази, която Фрост току-що беше паркирал. Пластмасовите им купета блестяха на утринното слънце като мехурчета и от мястото, където той беше застанал, ясно се чуваше виенето на безброй електрически двигатели.

— Движението винаги е трудно, — отговори той. — Добре ме подсети. Няма да е зле, ако прегледаш десния ми буфер. Един ме попритисна.

— Може пък неговият да е пострадал, — каза пазача, — но не пречи да погледна. А уплътнителите, мистър Фрост? Буферът може да замръзне, ако са повредени.

— Мисля, че не са засегнати — каза Фрост.

— Ще ги проверя все пак. Колко му е. Не бива да рискуваме.

— Май сте прав — каза Фрост. — Благодаря Ви, Том.

— Налага се да работим заедно — каза пазача. — Да се пазим взаимно. Лозунгът отсреща е доста показателен. Предполагам, че някой от Вашия отдел го е писал.