Клифърд Саймък - Куклата на съдбата

То издаваше някакъв звук, докато слизаше по мрежата, и той изглежда нарастваше. Макар че имаше нещо, което би могло да се приеме за лице, не се виждаше уста, от която звукът би могъл да излиза, но въпреки това шумът не спираше. В него се усещаше хрупкане от големи зъби, захапали кости, примесено с лигавенето на лешояд, който набързо гълташе разложената си плячка, и сърдито квакане без всякакъв смисъл. Но не беше някое от тези неща поотделно, а всичките едновременно, представата за всички тях. Може би ако човек си наложеше да го слуша дълго, би открил и други съставки.

То достигна края на колелото, изтласка се от паяжината и се спусна върху дюната — пльосна се там, извиси се над нас, мръсотията капеше от тялото му по пясъка. Виждах миниатюрните топчици мокър пясък, където гадостта бе падала.

Стоеше там, гневеше ни се, а шумът, който издаваше, изпълваше целия пясъчен свят и се отразяваше към небето.

А в шума изглежда имаше една дума, сякаш скрита и разположена сред пластовете звук. Приведен под напора от звуци, изглежда накрая успях да почувствам — не да чуя, а да почувствам — думата.

— Махайте се! — изглежда беше крясъкът. — Махайте се! Махайте се!

Отнякъде в огряната от луната и звездите нощ, от земята на нагънати дюни, долетя вятър или някаква сила, подобна на вятър, която ни блъскаше и ни отхвърляше назад, макар че — като си помислиш — не можеше да е вятър, тъй като не вдигаше пясъчна пушилка и не се чуваше ревът, който би придружавал подобен вятър. Блъсна ни обаче като юмрук и ни запрати замаяни назад.

Докато се препъвах под гневния поглед на проснатото върху дюната гадно същество осъзнах, че вече не съм стъпил върху пясък, а върху някаква настилка.

А после изведнъж дюната вече я нямаше и на нейно място се изправяше стена, като че ли врата, която не можехме да видим, се беше тряснала пред лицето ни, а заедно с това гневните звуци на съществото престанаха и се заместиха от мълчание.

Тишината не продължи много, тъй като Смит започна да крещи като малоумен:

— Върна се! Приятелят ми се върна! Той отново е в ума ми. Върна се при мене…

— Млъкни! — викнах му аз. — Стига си дрънкал!

Той поутихна, но продължи да мърмори седнал на задник с протегнати крака и онова глупаво противно изражение на екстаз, изписано по лицето му.

Бързо се огледах и видях, че сме се върнали в стаята, от която бяхме дошли, стаята със светещите блокове, върху които блестяха очертанията на други светове.

Завърнахме се благополучно, помислих си, макар че това не се дължеше на някакво усилие от наша страна. Ако разполагахме с достатъчно време, накрая сигурно бихме могли да открехнем оная врата толкова, че да успеем да минем през нея. Но не ни се бе наложило, някой го бе направил вместо нас. Беше се появило същество от оня пустинен свят и ни бе изхвърлило.

Нощта, която се бе спуснала над белия свят, когато бяхме още в него, отново бе заменена с ден. През масивния вход виждах бледожълтата светлина на закритото от гигантските сгради слънце.

Нямаше и следа от хобитата и от човекоподобното джудже, което бе избрало света, в който хобитата ни захвърлиха.

Изтърсих брича и свалих пушката от рамото си. Имах сметки за уреждане.

Открихме ги в голяма стая, която приличаше на склад, на един етаж под фоайето, в което имаше врати към толкова много други светове.

Джуджето беше разстлало багажа ни по земята и го изучаваше. Няколко купчини вече бяха отделени и то сега ровеше в още една торба, а всичко останало бе подредено старателно отстрани и чакаше реда си.

Хобитата го бяха заобиколили в полукръг, гледаха и се люлееха по-спокойно, а по издяланите им лица, макар че бяха безизразни, ми се стори, че откривам чувство на задоволство от добрия товар, който бяха донесли.

Бяха толкова увлечени в заниманията си, че никой не ни забеляза преди да влезем и да пристъпим няколко крачки. Хобитата, след като ни видяха, се отдръпнаха върху кънките си, а джуджето започна бавно да се изправя, като че ли вратът му се бе схванал от продължителното навеждане над вещите ни. Все още полунаведено, то ни изгледа през провисналия над очите му кичур рошава коса. Приличаше на вдигнало глава английско овчарско куче.

Ние всички се спряхме и застанахме един до друг. Не казвахме нищо, само чакахме.

Джуджето накрая се изправи напълно — много внимателно и бавно. Хобитата стояха неподвижни, наклонени назад върху кънките си.

Джуджето потри възлестите си ръце: