Клифърд Саймък - Куклата на съдбата

— Ти по-добре се плъзни към падината — обърнах се аз към Бух. — Ако се наложи да бягаме, оттам по-лесно ще те вдигна.

Той завъртя едното си пипало в несъгласие:

— Имам оръжие, което може да ти потрябва.

— Ти каза, че нямаш никакво оръжие.

— Мръсна лъжа — избуха радостно той.

— Би могъл да ме нападнеш, когато ти хрумне — гневно се възмутих аз.

— О, не — възрази той. — Ти дойде като приятел. Ако ти бях казал, можеше и да не дойдеш.

Махнах с ръка. Той беше хитрец и мошеник, но за момента бе на моя страна и нямах възражения.

Някой ме извика отзад и аз се обърнах. Сара стоеше на върха на съседната дюна, а вляво от нея от ръба стърчаха две глави. Тя бе заела стойка на билото, бе насочила глупавата си пушка и аз се уплаших до смърт, че може всеки миг да започне да сипе олово.

— Добре ли сте, капитане? — провикна се тя.

— Добре съм.

— Можем ли нещо да ви помогнем?

— Да — викнах и аз. — Можете да издърпате приятеля ми до лагера.

Казах лагер, защото просто не можах да измисля как иначе да го нарека.

С ъгъла на устата си изръмжах на Бух:

— Престани с глупостите си и се плъзни към падината.

Насочих вниманието си отново към колелото. То си стоеше на същото място. Все още имах чувството, че ме гледа. Наместих се и стъпих по-добре, бях готов да се оттегля, ако се наложеше.

Чух как Бух се плъзга по склона. След миг Сара ми викна:

— Какво е това нещо? Къде го намерихте?

Обърнах се и я видях надвесена и загледана в Бух.

— Тък — повиших отново глас, — слез там и помогни на госпожица Фостър. Кажи на Смит да не мърда от мястото си.

Можех да си представя как оня сляп глупак се опитва да тръгне след Тък и целият се заплита.

Гласът на Сара беше жален и малко остър:

— Но капитане…

— И той се е загубил като нас — успокоих я аз. — Мястото му не е тук и е затруднен. Просто го отведете обратно в лагера.

Погледнах пак към колелото. Накрая бе започнало да се движи — въртеше се бавно, почти царствено, минаваше над склона на дюната и се издигаше все по-високо.

— Махайте се оттам — изкрещях на Тък и на Сара, без да се обръщам.

Колелото спря. Беше почти на билото. Сега дюната почти не го закриваше. Извисяваше се на фона на небето.

Тъй като сега можех да го огледам по-добре, забелязах, че странното при него беше, че е наистина колело, а не нещо, което само прилича на колело. Външният му ръб бе изработен от някакво много силно светещо вещество, шината му бе триметрова, но може би не по-дебела от трийсет сантиметра. Въпреки цялата му масивност, в него имаше нещо елегантно. С изкачването по дюната ръбът бе загребал малко пясък и го бе запратил по-навътре — сега пясъкът се сипеше, докато колелото се движеше напред. Зеленикавата главина плуваше в центъра на колелото и „плуваше“ бе точната дума, тъй като слабите спици, въпреки броя си, не биха могли да я задържат. А сега видях, че спиците, колкото и тънки да бяха, бяха пресечени с още по-фини жици (ако наистина бяха жици), които превръщаха цялото пространство между главината и шината в нещо като паяжина. Аналогията обаче свършваше дотук, тъй като самата главина нямаше нищо общо с паяк. Беше просто някаква сфера, която висеше в центъра на колелото.

Погледнах бързо през рамо и не забелязах останалите. По склона на дюната, където бяха минали, имаше дълбоки следи.

Изправих се и се плъзнах по склона, а след това се заизкачвах с мъка по следващото възвишение. На върха се обърнах и отново погледнах. Колелото си стоеше на същото място. Спуснах се по новия склон и се изкачих по дюната, зад която бях оставил останалите. Видях, че всички са долу, а колелото все още не се е поместило. Може би това бе краят на срещата, помислих си. Колелото е дошло да огледа и сега, доволно от видяното, щеше да си продължи по пътя.

Плъзнах се по склона и Сара се изправи да ме посрещне.

— Може би за нас има надежда — съобщи ми тя.

— Надежда да се измъкнем оттук?

— Вие сте казали на вашия Бух какво е станало — продължи тя. — Той изглежда има опит в тези неща.

— Дори не бях убеден, че му е ясно за какво говоря — учудих се аз.

— Той не е разбрал всичко, но зададе някои въпроси и сега работят по случая.

— Те?

— Тък и Джордж му помагат. Джордж е особено добър. Изглежда успява да долови къде е вратата.

— Това е точно работа за него — кимнах аз.

— Бих искала да престанеш да се отнасяш така с Джордж.

Нямаше време за препирни с нея, така че се спуснах по дюната.

Тримата бяха клекнали един зад друг — поне двамата клечаха, а Бух лежеше със заровени в пясъка крака. Тък гледаше втренчено напред, а отпуснатото лице на Смит имаше напрегнато и развълнувано изражение. Всички пипала на Бух бяха протегнати пред него и върховете им трептяха.