Клифърд Саймък - Куклата на съдбата

Погледнах в посоката, накъдето бе обърнат Тък, и не видях нищо. Там беше само извисяващия се склон на следващата дюна.

Стоях си тихо зад тях, а Сара дойде и застана до мене. Не помръдвахме. Не знаех какво става, но каквото и да беше, не исках да се намесвам. Ако мислеха, че има някаква възможност вратата да се тласне и да се отвори, нямах нищо против да опитат.

Изведнъж пипалата на Бух се отпуснаха и провиснаха към земята. Тък и Смит също отчаяно се приведоха. Явно онова, което се опитваха да направят, не бе станало.

— Повече сила ни трябва — забеляза Бух. — Може би ако всички ние…

— Всички ли? — попитах аз. — За съжаление не мисля, че ме бива по тия неща. Какво се опитвате да направите?

— Съсредоточаваме се върху вратата — обясни Бух. — Мъчим се да я отворим.

— Тя е още тук — намеси се Джордж. — Усещам ръбовете й.

— Можем да опитаме — съгласи се Сара. — Това е най-малкото.

Тя клекна до Бух.

— Какво трябва да направим? — попитах аз.

— Опитайте се да си представите вратата — каза Тък.

— После дърпаш — добави Бух.

— С какво дърпам? — попитах аз.

— С ума си — с неприязнен тон отвърна Тък. — Това, капитане, е случай, когато голямата уста и мускулите изобщо не помагат.

— Отец Тък — студено каза Сара, — никой не ви е искал тази оценка.

— Но той само това прави, откакто сме на кораба — заяви Тък. — Вика ни и дава нареждания.

— Братко — изръмжах аз, — ако наистина мислите това, след като се измъкнем оттук…

— Млъкнете, вие двамата — викна Сара. — Капитане, моля ви.

Тя поглади пясъка до себе си и аз клекнах заедно с останалите, като се чувствах глупаво унизен. Никога не бях виждал такова отявлено тъпоумие. Е, аз съвсем нямах нещо против — наистина имаше чуждоземни жители, които правеха чудеса с волята си, но ние бяхме човешки същества (всички с изключение на един), а човешката раса никога не се е славела с нещо подобно. Макар че ако вземеш двама мухльовци като Тък и Джордж, можеш да очакваш всичко, мислех си аз.

— Нека сега — призова ни Бух — всички да се напрегнем и да отместим вратата.

Пипалата му така бързо се стрелнаха пред него, че изпукаха и после застанаха на едно място, като само върховете им трептяха.

Бог ми е свидетел, че опитах да се съсредоточа. Опитвах се да видя врата пред себе си и наистина я видях — призрачна врата, обградена с тънък светъл лъч, — а след като я зърнах, се опитах да я дръпна, но по нея нямаше нищо, за което да я хвана, а при това положение възможността човек да я отвори бе твърде малка. Въпреки това се опитвах и продължавах да се мъча. Можех почти да почувствам пръстите на съзнанието си, които се мъчеха да се захванат за гладката и хлъзгава повърхност и после я изпускаха.

Знаех, че няма да успеем. Вратата сякаш се бе отворила малко, тъй като светлата ивица около нея изглежда се бе разширила. Но щеше да ни отнеме много време — никога нямаше да съумеем да я задържим отворена толкова дълго време, че да можем да се промъкнем.

Започнах да се чувствам ужасно уморен — изглежда и умствено, и физически, — а знаех, че и останалите едва ли са в по-добра форма. Щяхме да опитаме отново, разбира се, отново и отново, но щяхме да отслабваме все повече и знаех, че ако не я отворим първите няколко пъти, няма да има надежда.

Така че продължих още по-съсредоточено. Изглежда успях да я хвана за нещо и задърпах с всички сили. Усещах, че и другите я дърпат — вратата започна да се отваря, плъзгаше се към нас върху невидимите си панти и накрая се откри достатъчно място, за да може да мине един човек — ако там наистина имаше врата, разбира се. Знаех обаче — дори докато я бутах и се потях мисловно, — че вратата не съществува във физическите измерения и че тя е нещо, което човек никога не би могъл да докосне.

После, тъкмо когато вратата бе започнала да се отваря, ние се провалихме — всички. Всички заедно. И вече нямаше врата. Нямаше нищо освен дюната, устремена към небето.

Нещо изскърца зад нас. Аз скочих и се обърнах. Колелото бе издигнато високо над нас, а от зелената маса в центъра и паяжината, която се премяташе между главината и шината висеше нещо. Не беше паяк, макар че общите му очертания и начинът, по който пълзеше по мрежата, напомняха за това същество. Паякът, в сравнение с чудовището, което пълзеше по мрежата, би изглеждал добронамерен и сговорчив. Представляваше трептяща гадост, обляна с мръсна лига, имаше дванайсет ръце или крака, а в единия му влажен край би могло да има лице — нямаше начин да се изрази с думи целият ужас, който се излъчваше от него, струящото от вида му усещане за мръсотия, като че ли самото му присъствие можеше да зарази плътта и ума ти. Човек наистина изпитваше нужда да се отдалечи от него и страх то да не се доближи и да го докосне.