Клифърд Саймък - Върколак

Блейк загърна робата около раменете си.

— Грешите — отвърна той. — Вече трябва да сте разбрали, че грешите. Знаете, че аз не съм човек — че не съм изцяло човек.

Навярно в сегашното си тяло беше само човек. Нали бе създаден като човек, предназначението му беше човешко. Бе настъпила промяна, разбира се, но не толкова голяма, че да го превърне в не-човек. Просто достатъчно не-човек, за да е неприемлив. Просто достатъчно не-човек, за да е чудовище в очите на човечеството.

— Ние чакахме — каза капитанът. — Надявахме се…

— От колко време? — попита Блейк. — Колко време е изминало?

— Почти година — отвърна капитанът.

Година! Не му се беше сторило чак толкова дълго. Струваше му се, че са изминали само часове. Колко ли време го бяха държали, без да знае, в целителните глъбини на общия ум преди да разбере, че трябва да се освободи? Или пък е разбрал още отначало и е започнал да се съпротивлява още от мига, в който Мислителя го е изместил? Едва ли можеше да научи. Времето в откъснатия от света ум можеше да изгуби напълно смисъла си, можеше да стане съвсем безполезно за измерване на периодите.

Но поне достатъчно дълго, за да има някакъв целителен ефект, защото сега ужасът и изостреното страдание бяха изчезнали, сега той можеше да се изправи и да застане лице в лице с перспективата, че не е човек в достатъчна степен, за да претендира за място на Земята.

— А сега? — попита той.

— Заповядано ми е да ви отведа във Вашингтон, в Космическата администрация, веднага щом това стане безопасно — отвърна капитанът.

— В момента е безопасно — каза Блейк. — Няма да ви създавам проблеми.

— Не исках да кажа това — рече капитанът. — Имах предвид тълпата отвън.

— Какво искате да кажете — каква тълпа?

— Тълпа от поклонници. Изглежда, има култове, според които вие сте месия, пратен да избави човека от цялото зло в него. Друг път идват групи, които твърдят, че сте чудовище… Моля да ме извините.

— Тези групи — попита Блейк, — имам предвид и двете, създавали ли са ви някакви проблеми?

— От време на време — отвърна капитанът. — Понякога големи проблеми. Затова трябва да се измъкнем незабелязано.

— Но няма ли да е по-добре просто да излезем? Да сложим край на всичко това?

— За съжаление положението не е такова, че да сме в състояние да се справим с него толкова лесно — рече капитанът. — Мога да бъда откровен с вас. Никой освен неколцина от нас не трябва да разберат, че ви няма. Часовият отпред ще остане на пост…

— И ще карате хората да си мислят, че все още, съм тук?

— Да. Така ще е най-лесно.

— Но някой ден…

Капитанът поклати глава.

— Дотогава ще мине много, много дълго време. Никой няма да ви види. Приготвили сме кораб, който ви очаква. Така че можете да тръгнете — ако искате да тръгнете, разбира се.

— За да се избавите от мен?

— Навярно — призна капитанът. — Но така и вие ще можете да се избавите от нас.

Земята искаше да се избави от него. Навярно се страхуваше или просто се отвращаваше от него, от гнусния продукт на собствените си амбиции и фантазия, който бързо трябваше да бъде изметен изпод чергата. Защото на Земята и сред човечеството за него нямаше място и все пак той беше човешки продукт, осъществен от сръчните мозъци и мъглявите познания на земните учени. Бе се чудил и размишлявал над този въпрос още когато беше влязъл в параклиса за пръв път, и сега, застанал до прозореца в стаята си, загледан към вашингтонските улици, знаеше, че е бил прав, че точно е преценил реакцията на човечеството.

Макар че нямаше откъде да знае до каква степен тази позиция наистина се застъпваше от хората на Земята, от Космическата администрация. За Администрацията той бе само една стара грешка, съвсем погрешен план, и колкото по-бързо се избавеха от него, толкова по-добре.

Спомняше си, че на хълма пред гробището имаше тълпа — тълпа, събрала се, за да изрази почитта си към онова, което смятаха, че представлява той. Фанатици естествено, най-вероятно членове на култове — от онези хора, които прегръщат всяка нова сензация, за да запълнят празния си живот, но все пак хора, все пак човешки същества, все пак представители на човечеството.

Стоеше и гледаше облените в слънчеви лъчи улици на Вашингтон, малкото коли, които се движеха по булеварда, ленивите минувачи, които се шляеха по тротоарите. Земята. Земята и хората, които живееха на нея — хора, които имаха работа и семейство, при което да се прибират, които имаха своите задължения и хобита, тревоги и малки триумфи, и приятели. Но хора, които принадлежаха на общността. Дори да можеше да принадлежи към тях, ако по някаква невъобразима случайност човечеството го приемеше, щеше ли да е в състояние да реши? Защото той не беше сам. Не можеше да вземе решение на своя глава, защото имаше още двама и те притежаваха наравно с него тази маса от материя, която изграждаше тялото му.