Клифърд Саймък - Върколак

— Нито дори някакво загатване? Никаква идея какво могат да ви дадат накрая? Не е ли започнал да се долавя някакъв принципен модел?

— Има едно указание. Не е много явно, но го има. Универсален разум.

— Искате да кажете разум, който движи Вселената — който натиска всички необходими бутони?

— Може би — отвърна Блейк. — Може би нещо подобно.

— О, Боже мой! — въздъхна Хортън.

— Да — о, Боже мой — рече Блейк. Не иронично, но доста близо до иронията.

Хортън сковано се изправи и каза:

— Трябва да тръгвам. Благодаря ви за питието.

— Сенаторе — рече Блейк, — пратих писмо на Илейн и не получих отговор. Опитах се да и телефонирам.

— Да — каза Хортън. — Знам.

— Трябва да я видя. Преди да тръгна. Искам да и кажа някои неща…

— Блейк — каза сенаторът, — моята дъщеря не иска нито да се среща, нито да разговаря с вас.

Блейк бавно се изправи и го погледна.

— Но каква е причината? Можете ли да ми кажете защо?

— Струва ми се, че причината трябва да е очевидна дори за вас — отвърна Хортън.

В стаята вече бяха започнали да пропълзяват сенки, а Блейк все още седеше неподвижен на кушетката и мислите му уморено продължаваха да се въртят около безпощадния факт.

Тя не искаше да го види, нито да разговаря с него — а именно споменът за лицето и го беше накарал най-после да изплува от мрака и тишината. Ако онова, което му каза сенаторът, бе вярно, всички усилия и копнежи бяха напразни. Спокойно можеше да си остане там, където си беше, докато Мислителя не завършеше размишленията и изчисленията си, да остане там и да се изцели.

Но дали сенаторът казваше истината? Дали не скриваше огорчението си от ролята, която Блейк беше изиграл в отхвърлянето на биоинженерния проект? Дали по този начин не му връщаше, поне отчасти, за разочарованието, което бе преживял?

Това не изглеждаше много вероятно, защото сенаторът естествено разбираше достатъчно от политика, за да съзнава, че работата с биоинженерството в най-добрия случай е рискован залог. А и във всичко това имаше нещо странно. Отначало Хортън се беше държал любезно и не обърна внимание на споменаването на референдума, после внезапно стана рязък и студен. Почти сякаш играеше добре обмислена предварително роля, макар че такова нещо просто нямаше никакъв смисъл.

„Приемаш го отлично — каза Мислителя. — Не си скубеш косите, не скърцаш със зъби, не стенеш.“

„О, я млъквай! — изръмжа Търсача. — Остави човека на мира.“

„Исках само да му направя комплимент — възрази Мислителя — и да му предложа морална подкрепа. Той се справя с това на високо церебрално равнище без емоционални изблици. Това е единственият начин за решаването на такъв проблем.“ Мислителя изпусна мислена въздишка. „Макар да признавам — каза той, — че не мога да вникна в значението на този проблем.“

„Не му обръщай внимание — каза Търсача на Блейк. — Каквото и решение да вземеш, аз ще го приема. Изобщо няма да възразя, ако искаш да останеш за известно време на тази планета. Ще се справим с положението.“

„О, естествено — рече Мислителя. — Няма никакъв проблем. Какво е един човешки живот? Ти не би искал да останеш тук повече от един човешки живот, нали?“

— Господине — попита Стаята, — да запаля ли светлините?

— Не — отвърна Блейк, — Не още.

— Но вече става тъмно.

— Тъмнината не ми пречи — каза Блейк.

— А ще желаете ли да вечеряте?

— В момента не, благодаря.

— Кухнята може да приготви всичко, каквото пожелаете.

— По-късно — отвърна Блейк. — Още не съм гладен.

Бяха казали, че няма да възразят, ако поиска да остане на Земята, ако реши да опита да стане човек, но какъв смисъл имаше това?

„Би могъл да опиташ — рече Търсача. — Женската може да промени мнението си.“

„Не смятам, че ще го направи“ — отвърна Блейк.

И това, разбира се, беше най-лошо от всичко — това, че можеше да разбере защо тя няма да промени решението си, защо няма да иска да има нищо общо със същество като него.

Но въпросът не бе само в Илейн, макар че тя беше в основата му. Проблемът бе и в скъсването на последната връзка с онези хора, за родство, с които можеше да претендира, в копнежа за дома, който никога не беше имал, но, за който човешкото в него крещеше, че трябва да е негов, в това, че трябваше да се откаже от рожденото си право преди да има възможност да претендира за него. Това беше — домът, рожденото право и родството бяха още по-ценни за него, защото дълбоко в сърцето си знаеше, че не може да ги притежава. Разнесе се тих звън.