Клифърд Саймък - Върколак

„Тихо, тихо — каза Търсача. — Най-добре остани там, където си. Навън те очаква прекалено много скръб, прекалено много мъка.“

„Навън?“ — зачуди се той. И си спомни нещо. Женско лице, високи борове и порта — друг свят, видян така, както някой би го видял през стена от течаща вода, далечен и невероятен.

„Ти ме затвори! — извика Променливия. — Трябва да ме пуснеш.“

Но Мислителя не му обърна внимание. Мислителя продължаваше да мисли и цялата му енергия беше насочена към многобройните късчета информация и факти — към огромните черни кули, синапените куполи, подозрението за нещо или някой, който създава законите на Вселената. Силата и волята му се изтощиха и той потъна в чернотата и тишината.

„Търсачо“ — каза Променливия.

„Не — отвърна Търсача. — Мислителя работи усилено.“

Той безмълвно беснееше в ума си към другите двама. Но от това нямаше полза.

„Аз не се отнесох към тях така — каза си той. — Когато бях в тялото си, винаги се вслушвах в тях. Не ги изолирах.“ Лежеше отпуснат и из ума му витаеше мисълта, че е по-добре да остане в спокойствието и тишината. Какво значение имаше онова друго нещо каквото и да бе то? Каква значение имаше Земята? И ето, това беше — Земята!

Земята и човечеството. Те имаха значение. Навярно не за Търсача или за Мислителя — макар че онова, което имаше значение за един от тях, трябваше да има значение и за тримата.

Той немощно се опита да се съпротивлява, но нямаше сила, а навярно и воля.

Затова отново се отпусна и зачака, събирайки сила и търпение.

Те го обичаха. Бяха се пресегнали и го бяха прибрали в час на болка, а сега го държаха плътно до себе си, за да го излекуват, и нямаше да го пуснат.

Опита се да си спомни отново болката, надявайки се, че в нея ще открие силата и волята. Но не успя. Болката беше изчезнала от ума му. Можеше да стигне до краищата и, но не и да я обхване цялата. Затова се сгуши плътно в мрака и остави тишината да го обгърне, но въпреки това знаеше, че отново ще се мъчи да се освободи, слабо и навярно с надеждата, че най-вероятно няма да успее, но знаейки, че трябва да продължава и не бива никога да спира, защото има някаква не съвсем разбираема, но наложителна причина за това.

Лежеше тихо и си мислеше колко прилича на сън всичко това, сън, в който се изкачва по планина, но никога не стига до върха или в който се е вкопчил в ръба на пропаст, докато пръстите му не се изплъзват и не започва да пада безкрайно, изпълнен с ужас от мисълта за падането и за удара долу, но без никога да стига дотам.

Времето и безплодността се простираха пред него и самото време, той разбираше това, бе безплодно, защото Променливия знаеше, че Мислителя знае — че времето не е фактор.

Опита се да постави положението си в правилна перспектива, но то не искаше да се вмести в модела, на фона, на който можеше да се измери перспективата. Времето беше неясно петно, а реалността — мъгла и през мъглата към него доплува лице — лице, което отначало не означаваше нищо за него, но после той разбра, че е на някой, когото познава, и накрая осъзна, че лицето, което вижда в мрака само наполовина, завинаги се е запечатало в ума му.

Устните се мърдаха и той не можеше да чуе думите, но и те, споменът за тях, също бяха вдълбани в ума му.

„Когато можеш — казваха те, — ми се обади.“

Това беше. Трябваше да и съобщи. Тя чакаше да чуе какво се е случило с него.

Той изплува от мрака и тишината и му се стори, че около него се разнася рев — яростният рев на протеста на другите двама.

В мрака навсякъде около него се въртяха черни кули — черно въртене в тъмното, с усещането за движение, но без да вижда нищо. И изведнъж прогледна.

Стоеше в параклиса. Мястото беше полутъмно от слабата светлина на свещника и отвън се чуваше стенанието на боровете.

Някой викаше и той видя, че по пътеката към него тича войник, а друг е вдигнал сепнат оръжието си.

— Капитане! Капитане! — викаше тичащият мъж. Другият войник направи крачка напред.

— Спокойно, приятел — рече Блейк. — Не отивам никъде.

Около глезените му беше увито нещо и той видя, че е въже. Изрита го, наведе се да го вдигне и го провеси на рамото си. По пътеката към него вървеше мъж със златни пагони. Доближи го и спря.

— Аз съм капитан Сандърс — каза той. — От Космическата администрация. Ние ви пазим.

— Пазите ли ме? — попита Блейк. — Или не ме пускате?

Капитанът съвсем леко се усмихна и отвърна:

— Навярно по малко от двете. Позволявам си да ви поздравя с превръщането ви отново в човек.