Клифърд Саймък - Върколак

Можеше ли умът да бъде човек? Или умът бе самостоятелно същество, съвсем отделно от човека? Каква част от този човек беше ум и каква — тяло? И каква част от човечеството представляваше самият той, присъстващ като обикновена идея за човек в тялото на Търсача — и като нещо още по-малко в тялото на Мислителя? Защото Мислителя бе същество, много далеч от човешките представи, биологична машина, която преработваше енергия, със сетива, които не съответстваха съвсем на човешките, с нещо средно между логика, инстинкт и разум, което заместваше ума.

Той спря под плътната сянка на боровете. Въздухът беше изпълнен с тежкия мирис на иглолистна растителност, вятърът стенеше и далеч нагоре по хълма, сред обраслите с мъх гранитни плочи се виждаше някакъв мъж, а слънчевите лъчи се отразяваха в инструмента, с който работеше.

Зад портата бе параклисът — древната белота на облицованите му с дърво стени блестеше сред зелените сенки на боровете, острият му покрив се издигаше нагоре, безуспешно опитвайки се да достигне върхарите на дърветата. През отворената врата Блейк зърна мекия блясък на светлини.

С бавна крачка той мина покрай параклиса и пое нагоре: Чакълът под краката му го приветстваше с хрущене. По средата на хълма и вдясно. И когато стигна дотам, откри камъка, който спокойно съобщаваше на света, че в земята под него лежи тялото на Тиодор Робъртс. Блейк се поколеба. Защо беше поискал да дойде?

За да посети мястото, където почиваше тялото му — не, не неговото тяло, а тялото на мъжа, чийто ум носеше.

И ако онзи ум все още бе жив — ако двата ума бяха все още живи, — какво общо имаше тялото? То беше обвивка и смъртта му не би трябвало да предизвиква съжаление, а мястото му на покой нямаше значение.

Той бавно се обърна и се насочи обратно към портата. Когато стигна до параклиса, спря и се загледа надолу към града.

Не бе готов да се върне в града, знаеше го — и надали изобщо някога щеше да стане готов. Защото когато отново влезеше в него, трябваше да знае какво ще прави. А той не знаеше. Нямаше никаква представа. Обърна се, изкачи се до параклиса и седна на стъпалата пред него.

Какво щеше да прави сега? Какво му беше останало да направи?

Сега, когато най-после знаеше кой е, нямаше нужда повече да бяга. Вече имаше на какво да се опре, но тази опора нямаше смисъл. Той бръкна в джоба на робата си, извади писмото, разгъна го и отново го препречете:

„Уважаеми господине — това, предполагам, може би е странен и тромав начин да се обърна към Вас. Опитах други възможности и всички те не звучаха добре. Трябваше да се спра на онази, която, макар че може да изглежда официална, поне е почтителна.

Разбира се, вече знаете кой съм аз и кой сте Вие, така че не е необходимо да обяснявам връзката помежду ни, която, доколкото знам, е първата по рода си на тази земя и навярно е малко смущаваща и за двама ни.

Живях с надеждата някой ден да се върнете и двамата да поседим заедно, навярно с нещо за пийване в ръка, и да прекараме някой и друг приятен час в сравняване на впечатленията си. Сега вече изпитвам известни опасения, че може да не се върнете. Тъй като заминахте толкова отдавна, аз се страхувам, че може да се е случило нещо, което да ви попречи да се върнете. Но дори да се върнете, това трябва да е скоро, защото краят на живота ми наближава.

Краят на живота ми, казвам, и все пак това не е съвсем вярно. Краят на живота, разбира се, от физическа гледна точка. Но умът ми ще продължи да съществува в Хранилището на интелект — един ум сред много други, способен да функционира като самостоятелно същество или да оказва сътрудничество като някакъв консултативен съвет с другите умове, които съществуват там.

Приех предложението с известно колебание. Съзнавам, разбира се, честта, която ми е оказана, но въпреки че приех, не съм убеден доколко е разумно и за мен, и за човечеството. Не съм сигурен, че човек може да живее спокойно само като ум и освен това се страхувам, че след време човечеството може да стане прекалено зависимо от натрупаната мъдрост и знания, съдържащи се в така наречената Мисловна банка. Ако ние останем, каквото е положението днес, просто като консултативен съвет, на който да се предлагат за обсъждане и препоръки различни въпроси, Банката може да изиграе полезна роля. Но ако светът на човека някога изпадне в зависимост само от мъдростта на миналото, независимо дали я възвеличава, или отрича, дали и се кланя и пренебрегва мъдростта на своето настояще, ние ще се превърнем в пречка.