Клифърд Саймък - Върколак

Блейк намести раницата по-удобно и смъкна качулката на робата по-ниско над лицето си. Пресече улицата и бавно се заразхожда по паважа — навсякъде около себе си виждаше дребни неща, които събуждаха нови спомени. Сещаше се за имена и места. Джейк Удс беше банкер и сигурно вече не бе жив. Защото ако някога бе виждал този град, това трябва да беше преди повече от два века. А пък с Чарли Брийн бяха избягали от училище и бяха отишли за риба.

„Невероятно — каза си той, — невероятно.“ И все пак спомените продължаваха да се връщат, не мъгляви и неясни, а съвсем триизмерни случки, лица и образи от миналото. Спомняше си, че Джейк Удс бе куц и носеше бастун, помнеше и какъв беше бастунът — тежък и лъскав, от полирано на ръка дърво. Чарли имаше лунички и широка усмивка и винаги го бе вкарвал в неприятности. Спомняше си Мини Шорт, дрипавата смахната старица, която препускаше в странен тътрещ се тръс и работеше почасово като счетоводителка в склада за дървен материал. Но склада го нямаше и на негово място стоеше агенция за гравитолети, построена от стъкло и пластмаса. Стигна до една пейка, поставена пред ресторанта срещу банката, и тежко се отпусна на нея. Малцината минувачи го поглеждаха, когато го подминаваха.

Чувстваше се добре. Дори след тежката нощ на преследването на Търсача тялото му беше свежо и силно. Навярно това се дължеше на откраднатата от Мислителя енергия — енергия, прехвърлена от Мислителя на Търсача и от Търсача на него. Свали раницата, сложи я до себе си на пейката и смъкна качулката от главата си.

Магазините и дюкянчетата започваха да отварят. С тихо бръмчене по улицата мина самотна кола.

Зачете се в надписите. Не бяха старите. Имената на магазините и на хората, които ги бяха притежавали, бяха изчезнали.

На прозорците на етажа над банката имаше позлатени надписи, съобщаващи за обитателите им — зъболекари, доктори, адвокати. Алвин Банк, доктор по медицина; Х. Х. Оливър, зъболечение; Райън Уилсън, адвокат; Дж. Д. Лийч, очни болести; У. Смит…

Един момент! Върни назад! Райън Уилсън, това беше! Райън Уилсън бе името, което се споменаваше в съобщението.

Там, оттатък улицата, беше офисът на човека, който посочваше в писмото си, че има да му съобщи нещо интересно.

Часовникът над вратата на банката показваше почти девет. Уилсън сигурно вече бе в офиса си или щеше да пристигне скоро. Ако офисът беше още затворен, можеше да го почака.

Блейк стана от пейката и пресече улицата. Вратата, водеща към стълбите за етажа над банката, изскърца, когато я отвори. Стълбището беше стръмно и тъмно, а кафявата му боя бе избеляла и олющена. Офисът на Уилсън беше точно в този коридор и вратата му зееше отворена.

Блейк влезе в предното помещение, което бе пусто. Във вътрешната стая седеше мъж по къси ръкави и работеше по някакви документи; други бяха натрупани високо върху бюрото му. Мъжът вдигна поглед и каза:

— Влезте.

— Вие ли сте Райън Уилсън?

Мъжът кимна.

— Секретарката ми още не е дошла. С какво мога да ви бъда полезен?

— Пратихте ми писмо. Казвам се Андрю Блейк.

Уилсън се отпусна на стола си и се загледа в него.

— Е, мътните ме взели — накрая рече той. — Изобщо не си мислех, че ще ви видя. Реших, че сте изчезнали завинаги.

Блейк объркано поклати глава.

— Четохте ли сутрешните вестници? — попита Уилсън.

— Не — отвърна Блейк. — Не съм.

Мъжът протегна ръка към сгънатия вестник, който лежеше в ъгъла на бюрото му, разтвори го и го обърна към Блейк. Основното заглавие гласеше:

И по-надолу:

Под заглавието Блейк видя снимката си. Почувства, че лицето му се вцепенява. Почувства и че Търсача отчаяно се размърдва.

„Не! Не! — извика той на Търсача. — Остави аз да се справя с това.“

Търсача утихна.

— Интересно е — каза Блейк на Уилсън. — Благодаря, че ми го показахте. Предложили ли са вече награда?

Уилсън затвори вестника и го постави обратно в ъгъла на бюрото си.

— Единственото, което трябва да направите — продължи Блейк, — е да се обадите по телефона. Номерът на болницата е…

Уилсън вдигна ръка и го прекъсна:

— Това не е моя грижа. Не ме интересува какъв сте.

— Дори да съм върколак?

— Дори да е така — отвърна адвокатът. — Можете да се обърнете и да излезете, ако желаете, а аз ще се върна към работата си. Но ако искате да останете, има въпроси, които трябва да ви задам, и вие да се опитате да ми отговорите…