Клифърд Саймък - Върколак

„Но за мен — помисли си Търсача, — за мен всичко това е мистика. Аз нямам нужда от анализиране, нямам причина да търся логика, не изпитвам непреодолимо желание да се ровя във факти.“

Той стоеше на каменистия хребет със спусната почти до земята опашка, вдигнал сребристата си муцуна към режещото острие на вятъра. За него бе достатъчно, че Вселената е пълна с чудеса и красота, и той никога не беше искал повече — и сега Търсача разбра, че горещо се надява нищо никога да не притъпява тези чудеса и красота.

А може би този процес на притъпяване вече бе започнал? Дали не се беше оказал в положение (дали не го бяха поставили в положение), което повече от всякога му даваше възможност да търси нови чудеса и тайнства, но чието въздействие бе отслабено от знанието, че осигурява материал за логиката на Мислителя?

Той се опита да провери тази мисъл, но мистиката и почудата все още си бяха тук. Тук, на този брулен от вятъра хребет, с блестящите в небето над него звезди, с вятъра, който люлееше дърветата надолу по склона и те разговаряха с мрака, със странните чуждопланетни миризми и непознати вибрации, които тръпнеха във въздуха, все още имаше място за почуда, която пробягваше като хлад по нервите му.

Разстоянието до следващия хребет изглеждаше безопасно. В далечината наляво ленти от движещи се светлини бележеха преминаването на коли по пътя, който прорязваше хълмовете. В долината имаше къщи — издаваха ги лъчите светлина и вибрациите, струящи от тях — вибрации и излъчвания (както и да ги наречеше) на самия човешки живот и на онази странна сила, която хората наричаха електричество.

По дърветата бяха накацали птици и някакво по-голямо животно (макар и по-малко от самия него) се прокрадваше в гъсталака от дясната му страна, мишки се гушеха в гнездата си, мармот лежеше в бърлогата си — безчетни орди от малки същества, които се движеха под земята и сред гниещите на повърхността и листа. Но той ги усещаше само подсъзнателно, защото за момента не го интересуваха. Търсача тихо се спусна по гористия склон, като оглеждаше всяко дърво и храст по пътя си, каталогизираше и преценяваше всички по-големи същества, готов за всякаква опасност и страхуващ се единствено, че може да срещне опасност, която да не разпознае.

Гората свърши и започнаха полетата — полета, пътища и къщи — и тук той отново се забави, за да провери района пред себе си.

Край потока вървеше човек с куче, по пътя, който водеше до една къща оттатък потока, бавно се движеше кола, на полето спяха стадо крави, но освен всичко това, освен мишките, лалугерите и други малки създания, долината изглеждаше чиста.

Той стисна раницата под лявата си мишница. Раницата беше издута, защото в нея бяха дрехите и другите вещи на Променливия. Пречеше му, защото нарушаваше равновесието му, и Търсача трябваше да компенсира това, а също и да внимава да не се закачи за някой храст или клон.

Той спря за миг, пусна раницата на земята и разтърси лявата си ръка. Освободена от товара си, тя уморено се намести в раменната му става. Търсача протегна дясната си ръка, взе раницата, намести я под мишницата си и отново пое напред. Навярно трябваше да премества товара си по-често. Така може би щеше да му е по-лесно.

Пресече долината, изкачи се по следващия дълъг хълм и спря на хребета му да си почине преди да продължи.

Уилоу Гроув, беше казал Променливия; Сто и шейсет километра. Можеше да стигне дотам по разсъмване, ако тичаше, както досега. А какво ли щеше да очаква, когато стигнеха в Уилоу Гроув? Името означаваше Върбова горичка. Имената, с които хората наричаха някои географски точки, бяха странни. В тях нямаше никаква логика, тъй като върбовата горичка можеше да загине и да изчезне и тогава името на мястото щеше да загуби смисъла си.

„Непостоянно“ — помисли си той. Но пък самите хора като раса бяха непостоянни. Вечната промяна на лицата им и онова, което те наричаха прогрес, допринасяха за непостоянството. Той направи крачка надолу по хълма, сетне спря, напрегна се и се заслуша. Звукът отново се разнесе — слаб, далечен лай.

„Куче — каза си Търсача. — Куче, надушило следа.“

Заспуска се надолу бързо, но предпазливо, като протягаше сетивата си напред и настрани. В края на гората спря, за да провери равното дъно на долината пред себе си. Нямаше нищо, което да представлява интерес, и той препусна по долината, стигна до някаква ограда, прескочи я и продължи нататък.

За първи път почувства наченки на умора. Въпреки сравнително студената нощ Търсача не беше привикнал към топлината на Земята. Тичаше усилено, опитвайки се да измине колкото се можеше по-голямо разстояние, за да стигне в Уилоу Гроув до сутринта. Трябваше да поуспокои темпото за известно време с надеждата, че ще възстанови силите си. Трябваше да тича по-бавно.