Клифърд Саймък - Върколак

Обърна се за миг и видя глутницата — ужасни, устремени напред силуети, очертани на фона на лунната светлина. До него се донесе тревожно скимтене, възбудено дишане на животни, готови да убиват.

Внезапно лаят отново избухна — вик за кръв, който отекна в небето и заехтя по хълмовете.

Къщата вече бе на съвсем малко разстояние и изведнъж, докато лаят кънтеше в нощта, светнаха още прозорци и пред нея с ослепителен блясък грейна лампа. Очевидно някой вътре се беше събудил от кръвожадния лай на кучетата.

Ниска ограда от колове отделяше къщата от полето и Търсача я прескочи, попадайки под ярките лъчи на прожектора. С изненадващ скок той се хвърли към къщата и се долепи до нея.

„Давай — извика той на Мислителя. — Давай!“

Беше студено — хапещ, вцепеняващ студ, като физически удар, който караше тялото и ума да залитат.

Спътникът на планетата висеше над неравните върхари на извисилите се растения, земята бе стерилна и суха, а оттатък сградата хората викаха на разярените същества, определени като кучета, да прескочат оградата.

Но някъде наблизо имаше източник на енергия и Мислителя отчаяно, почти панически се протегна към него. Протегна се и изсмука повече, много повече, от което се нуждаеше. Светлините в къщата и прожекторът навън угаснаха, Студът беше изчезнал, тялото му придоби пирамидална форма и заблестя. Данните отново бяха там, както преди, по-отчетливи, по-стегнати, отколкото когато и да било по-рано, строени в редици и картотеки, в очакване да бъдат използвани. Логичният процес в ума му бе ясен и силен — беше минало прекалено много време, откакто го бе прилагал.

„Мислителю — извика Търсача. — Махни ги! Кучетата! Кучетата! — Кучетата!“

И това беше правилно, разбира се. Той бе разбрал за кучетата и за плана на Търсача и планът действаше.

Кучетата забиха лапи в земята, за да спрат стремглавия си бяг, скимтейки и джавкайки във внезапен жалък страх от този призрак, появил се на мястото на преследвания от тях вълк.

Имаше прекалено много енергия, със страх осъзна Мислителя. Ужасно много — повече, отколкото му трябваше. Той се избави от нея. И запламтя. Проблеснаха пращящи мълнии и долината за миг се освети от пламъци. Боята на къщата започна да се топи, почерня и се обели.

Кучетата заскимтяха и заквичаха, когато мълниите се протегнаха към тях, прескочиха оградата и побягнаха, подвили опашки под все още димящите си задници.

Уилоу Гроув беше град, който бе познавал някога в миналото. Което не беше възможно, разбира се. Навярно много приличаше на място, за което сигурно бе чел или беше виждал на снимка, но никога не бе посещавал.

И все пак, докато стоеше на уличния ъгъл в ранната утрин, старите спомени не преставаха да го глождят и образът в ума му съответстваше на нещата, които виждаше — как стъпалата се изкачваха към банката диагонално от паважа, огромните брястове, които заобикаляха малкия парк през улицата. Знаеше, че в парка трябва да има статуя, издигната в центъра на фонтан, който през повечето време не работи, и древен топ върху масивни колелета, с дуло, покрито с гълъбови курешки. Не съответстваше във всичко, имаше и малки разлики. В сградата, в която някога бе имало магазин за градинарски принадлежности, сега имаше дюкянче за дреболии и бижутерия, а бръснарницата, която все още си беше на мястото, имаше нова фасада. Сградата, улицата и целият град бяха обвити в дъх на старост, липсвал тогава, когато бе идвал за последен път. Когато бе идвал за последен път! Възможно ли беше да е виждал някога този град?

Как би могъл да го е виждал и да го е забравил до този момент? Защото, поне от техническа гледна точка, би трябвало да помни всичко, което някога е знаел. Нали в болницата си беше спомнил всичко — всичко, което представляваше, което бе направил. И ако беше така, защо и как му бе убягнал споменът за Уилоу Гроув?

Стар град — почти древен — без летящи къщи, накацали по решетъчните си основи, без огромни масиви от жилищни комплекси в предградията. Солидни, истински сгради, построени от дърво, тухли и камък, издигнати там, където да останат завинаги, без във функциите им да са вградени възможности за движение. Върху покривите на някои от тях обаче тромаво се мъдреха акумулатори за слънчева енергия и в края на града имаше голяма общинска слънчева електростанция, очевидно използвана, за да отвежда енергия в онези къщи, които нямаха такива акумулатори.