Клифърд Саймък - Върколак

Блейк кимна.

— Добро място да гледаш деца — рече техникът. — Казва се Уилоу Гроув. Чувал ли си някога за него?

— Не — отвърна Блейк. — Май не…

Но това не беше вярно, изведнъж разбра той. Бе чувал за него! В онова съобщение по пощографа, което го чакаше, когато стражът го докара вкъщи от дома на сенатора, се споменаваше за Уилоу Гроув.

— Значи си чувал — каза техникът.

— Струва ми се, че да — отвърна Блейк. — Някой ми е споменавал за него.

— Добро място за живеене — рече мъжът.

Какво пишеше в онова съобщение? Че ако се свърже с някого в гр. Уилоу Гроув, ще научи нещо интересно. Следваше името на човека, с когото трябваше да се свърже. Как ли се казваше? Блейк отчаяно се опитваше да си спомни, ровеше в ума си, но не успя да открие нищо.

— Трябва да тръгвам — каза той. — Надявам се, че ремонтният екип ще пристигне скоро.

Мъжът презрително се изплю.

— О, ще дойдат, разбира се. Когато им скимне.

Блейк пое към хълма, който се издигаше над долината. На върха му се виждаха дървета, извита линия от есенни багри, най-после някакъв отдих от жълто-кафявите полета. Навярно някъде сред тях щеше да намери място, където да поспи.

Опита се да си спомни случилото се през нощта, но то бе изцяло обгърнато в нереалност. Почти сякаш беше присъствал на поредица от инциденти, случили се не с него, а с някого другиго.

Все още го преследваха, разбира се, но за момента, изглежда, се бе откопчил от лапите на властите. Навярно Даниълс вече беше разбрал какво се е случило и го търсеха, търсеха не само вълка, но и самия него.

Стигна до билото на хълма и видя пред себе си дървета, не просто малка горичка, а гъста гора, която покриваше по-голямата част от стръмния склон от двете страни на пътя. Нататък в долината се простираха поля, но склонът отвъд нея отново беше покрит с дървета. Тук хълмовете, изглежда, започваха да се издигат прекалено стръмно за земеделие и това редуване на обработваеми долини и гористи възвишения може би продължаваше с километри.

Спусна се по склона и на края на гората долови плахо движение. Можеше да е птица, прехвръкваща от клон на клон в ниския шубрак, или някакво животно. Гората бе спокойна, сред пъстроцветните листа шумолеше ленив ветрец. После нещо му подсвирна. Блейк спря и се обърна.

— Насам! — прошепна висок писукащ глас и той го видя чак сега — с кафява козина и тъмнозелени панталони, скрито в гората.

Още един. Мили Боже, още един, а този път нямаше храна, която да му предложи. Е, поне знаеше как да го нарича. Всичките се казваха Брауни.

Той бързо слезе от бордюра, прескочи канавката, и навлезе в гората. Докато не го наближи съвсем, съществото оставаше само неясен силует, който се сливаше с дърветата.

— Търсех те — каза Брауни. — Разбрах, че си уморен и може би ти трябва място, където да си починеш.

— Вярно е — отвърна Блейк. — Досега нямаше нищо друго освен поля.

— Тогава — рече Брауни — си добре дошъл в моя дом. Ако нямаш нищо против да го споделиш с едно нещастно създание, на което предложих закрилата си.

— Ни най-малко — отвърна Блейк. — Какво е другото създание?

— Миеща мечка — каза Брауни. — Била е най-безжалостно преследвана от кучета, доста се е изтощила, но накрая успяла да избяга. Сред тези хълмове, нали разбираш, има един популярен човешки спорт, за който може и да си чувал, известен като лов на миещи мечки.

— Да — отвърна Блейк, — чувал съм.

Но съвсем ясно разбираше, че не си бе спомнял за това, докато Брауни не заговори за него.

Отново няколко думи бяха събудили други спомени, неподозирани до този момент, и още едно късче от човешката му памет се беше върнало точно на мястото си. Той осъзна тази памет, осъзна я остро — осветената от фенер нощ, той, застанал на билото на хълма с пушка в една ръка в очакване на кучетата да открият и проследят жертвата, а после внезапно далечният лай на куче, попаднало на следа. А след миг и на други кучета, докато хълмът и долината не закънтяват от лай. Блейк отново усети сладкия характерен мирис на покрити със скреж паднали листа, отново видя голите клони на дърветата на фона на изгряващата луна и усети вълнението на предстоящото преследване. После стремглавото спускане по склона, подскачащата бледа светлина на фенера, бързо при кучетата…

— Опитах се да и обясня — каза Брауни, — че ако дойдеш, ще бъдеш приятел. Не съм съвсем сигурен обаче, че ме разбра. Както можеш да си представиш, не е много умно животно, пък и е ранено.

— Ще се опитам да не го плаша — увери го Блейк. — Няма да правя резки движения. Ще има ли място и за двама ни?