Клифърд Саймък - Върколак

— Чу приятеля ми — обърна се Блейк към Ресторанта. — Ще яде същото като мен.

— Вие ли ще платите за него? — попита Ресторанта.

— Разбира се.

Механичната ръка се вдигна и чучурът започна да излива нови порции тесто.

— Удоволствие е да ядеш нормална храна — поверително каза Брауни на Блейк. — Повечето хора ми дават отпадъци. И макар че гладът не подбира, понякога вътрешното ми същество копнее за повече внимание.

— Не му позволявайте да ви измами — предупреди Ресторанта. — Платете му за тази закуска, щом трябва, но после се избавете от него. Не го оставяйте да се залепи за вас или ще ви изсмуче докрай.

— Машините — каза Брауни — нямат чувства. Не познават по-фините инстинкти. Безчувствени са за страданията, на онези, на които са създадени да служат и нямат душа.

— Нито пък ти, езическо извънземно такова — разбесня се Ресторанта. — Ти си измамник, крадец и паразит. Използваш безмилостно човечеството, неблагодарен си и не знаеш кога да спреш.

Брауни сведе мънистените си очи към Блейк и вдигна ръце с дланите нагоре в безпомощен жест.

— Такъв си — огорчено каза Ресторанта; — Всяка дума, която казах, е чистата истина.

Ръката загреба първите три питки, постави ги в чиния, нареди резените бекон до тях, натисна един бутон и с изключителна сръчност подхвана трите парчета масло, които изскочиха от един улей. После постави чинията пред Блейк, спусна се под тезгяха и се появи с кана сироп. Носът на Брауни се сбърчи от удоволствие.

— Миришат вкусно — рече той.

— Не пипай! — извика Ресторанта. — Изчакай да станат готови твоите. Някъде отдалеч се разнесе слаб вой. Брауни се вцепени, ушите му щръкнаха и пламнаха. Воят се разнесе отново.

— Още един! — извика Ресторанта. — Нали трябваше да ни предупреждават, а не да идват така изведнъж. А ти, измамнико, също би трябвало да си навън и да следиш за първия признак за тях. Затова те храня.

— Прекалено рано е за тях — каза Брауни. — Следващият би трябвало да дойде късно вечерта. Освен това трябва да се движат по различни пътища, а не всички да вървят по един и същ. Воят се разнесе отново, по-високо и по-близо — самотен, стенещ звук откъм хълмовете.

— Какво е това? — попита Блейк.

— Крайцер — обясни му Брауни. — Голям морски товарен кораб. Превозва нещо чак от Европа, а може би и от Африка, пристигнал е на брега преди около час и сега се изкачва по пътя.

— Искаш да кажеш, че не спира, когато стигне до брега?

— Че защо да спира? — попита Брауни. — Той се движи на същия принцип като земеходите, на въздушна възглавница и с реактивен двигател. Може да пътува и по суша, и по вода. Качва се на брега, без изобщо да се колебае — просто се понася по пътя.

Чу се скърцане и тъп звук на метал в метал. Блейк видя, че прозорците се покриват с огромни стоманени капаци. От стената излязоха скоби и здраво залостиха вратата.

Стенанието изпълни стаята и се разнесе ужасен вой, сякаш бушуваше страшна буря.

— Всички долу! — кресна Ресторанта, за да надвика шума. — Най-добре легнете на пода. По звука ми се струва, че е голям. Сградата се тресеше.

Брауни се беше шмугнал под столчето и се бе вкопчил здраво, прегърнал с две ръце стълба, върху който беше монтирано. Устата му бе отворена и очевидно викаше нещо на Блейк, но гласът му потъваше във воя, който се разнасяше от пътя.

Блейк скочи от стола си и се хвърли на пода. Опита се да забие нокти в пода, но покритието му беше твърда и гладка пластмаса, за която не можеше да се хване.

Ресторантът направо подскачаше. Воят на крайцера бе непоносим. Блейк откри, че се плъзга по пода.

После звукът се отдалечи и заглъхна, превърна се в слаб далечен вой. Блейк се изправи.

Върху тезгяха, където беше стояла чашата му, имаше локвичка кафе, а от самата чаша нямаше и следа. Чинията с питките и бекона бе на пода, разбита на парчета. Питките лежаха върху столчето. Онези, които бяха предназначени за Брауни, все още бяха в тигана, но пушеха и бяха почернели.

— Ще разтребя — каза Ресторанта.

Ръката се протегна, грабна една лъжица, изстърга изгорелите питки от тигана и ги пусна в кошчето за боклук под печката.

Блейк погледна над тезгяха и видя, че пространството зад него е покрито с изпотрошени съдове.

— Да, вижте това! — изкряска Ресторанта. — Трябва да има закон. Ще уведомя шефа и той ще ги накара да си платят — винаги досега е успявал. Вие, момчета, също можете да подадете жалба. За нанесени психически страдания или нещо подобно. Имам готови бланки, ако искате да го направите.