Клифърд Саймък - Върколак

Той поклати глава. Дори не му бе идвало наум къде възнамерява да отиде.

— Извън Вашингтон навярно?

— Точно така — отвърна той. Това поне беше някакво начало.

— Можете ли да ми разкажете какво се случи, Андрю?

— Не съвсем — отвърна той. — Ако ви разкажа, сигурно ще спрете колата и ще ме изхвърлите навън.

Тя се засмя.

— Не се опитвайте да драматизирате нещата каквито и да са те. Ще обърна и ще поема на запад. Това устройва ли ви?

— Напълно — отвърна той. — Там има къде да се скрия.

— Колко време — искам да кажа, колко време смятате, че ще трябва да се криете?

— Не знам — отвърна той.

— Знаете ли какво си мисля? Изобщо не вярвам, че ще успеете да се скриете. Някой ще ви открие. Единственият ви шанс е постоянно да се движите и да не оставате за дълго никъде.

— Много ли сте мислили по въпроса?

— Не. Просто е логично. Робата, която ви донесох — една от вълнените роби, с които татко толкова се гордее — е като онези, които носят пътуващите студенти.

— Пътуващи студенти ли?

— О, постоянно забравям. Все още не сте влезли в крачка с всичко, което става. Те не са истински студенти, а артистични безделници. Скитат, някои от тях рисуват, други пишат книги, а трети стихове — нали знаете, всякакви подобни артистични изяви. Не са много, но са достатъчно, за да ги разпознават. И никой, разбира се, не им обръща внимание. Можете да си сложите качулката и никой няма да може да види добре лицето ви. Не че някой изобщо ще се опита.

— И смятате, че трябва да стана пътуващ студент?

Тя не обърна внимание на забележката му.

— Намерих ви една стара раница, като онези, който използват те. Няколко тефтера, моливи и една-две книги за четене. Най-добре е да ги погледнете, за да знаете какви са. Нали разбирате, независимо дали ви харесва, вие ще бъдете писател. При първа възможност надраскайте някоя и друга страница. Така че ако някой ви попита, да изглеждате истински.

Той се наслаждаваше на топлината. Илейн зави и се насочи на запад. На фона на небето се издигаха огромни жилищни блокове.

— Бръкнете в отделението вдясно от вас — каза тя. — Сигурно сте гладен. Направих няколко сандвича и напълних термос с кафе.

Той извади пакета, отвори го, взе си сандвич и с пълна уста каза:

— Наистина съм гладен.

— Така си и мислех — отвърна Илейн.

Колата се носеше напред. Жилищните блокове оредяваха. Тук-там се виждаха малки села с решетките на единични къщи.

— Можех да ви намеря гравитолет — каза тя. — Навярно дори автомобил. Но и за двете трябват документи, а и лесно се проследяват. Освен това никой не обръща голямо внимание на човек, който пътува пеш. Така ще сте в безопасност.

— Илейн — попита той, — защо толкова се безпокоите за мен? Не съм ви молил за това.

— Не знам — отвърна тя. — Предполагам, защото сте изживели много тежки моменти. Докарали са ви от космоса, после са ви отвели в болница, където са ви преглеждали и изследвали. Пуснали са ви за кратко на свобода в онова малко селце, после отново са ви прибрали.

— Просто правеха за мен, каквото, могат.

— Да, знам. Но сигурно не е било приятно. Не ви обвинявам, че сте избягали. Известно време пътуваха в тишина. Блейк изяде сандвичите и пийна малко кафе.

— Ами този вълк? — ненадейно попита тя. — Какво знаете за него? Казаха, че било вълк.

— Доколкото знам, не е било вълк — отвърна той и се утеши, че от техническа гледна точка е прав. Търсача не беше вълк.

— В болницата е настъпило ужасно вълнение — продължи Илейн. — Извикаха сенатора по телефона.

— Аз ли съм причината за вълнението, или вълкът? — попита той.

— Не знам. Когато излязох, сенаторът още не се бе върнал.

Стигнаха до едно кръстовище. Илейн намали скоростта, зави и спря.

— Дотук мога да ви докарам — рече тя. — Не трябва много да закъснявам.

Той отвори вратата, поколеба се за момент и каза:

— Благодаря. Помогнахте ми много. Надявам се някой ден…

— Не бързайте — прекъсна го момичето. — Ето ви раницата. Вътре има малко пари…

— Я почакайте…

— Не, вие почакайте. Ще имате нужда от тях. Не са много, но ще ви бъдат от полза. От личните ми пари са. Някой ден ще ми ги върнете.

Той протегна ръка, взе раницата и преметна ремъка през рамо.

— Илейн… Илейн, не знам какво да кажа…

В сумрака му се стори, че тя е по-близо до него. Рамото и докосваше ръката му и той можеше да усети сладостния и аромат. Почти несъзнателно Блейк протегна ръка, притегли я към себе си, наведе се и я целуна. Тя вдигна ръка и прегърна главата му. Пръстите и бяха студени и нежни.