Клифърд Саймък - Върколак

— Соломон — търпеливо каза Хортън, — хайде да се занимаем с политическата страна на въпроса по-късно. В момента някъде там в гората се крие един уплашен човек и трябва да измислим някакъв начин да му покажем, че не му мислим злото.

— И как предлагате да направим това?

— Ами, изглежда ми съвсем просто. Да прекратим преследването, после да разпространим новината. Да съберем вестниците и електронните медии и…

— Смятате, че един вълк ще седне да чете вестник или да гледа димензино ли?

— Най-вероятно той няма да остане вълк — отвърна Даниълс. — Имам предчувствието, че ще възвърне човешката си форма колкото е възможно по-скоро. Поради факта, че, за едно извънземно същество тази планета може да е объркваща и непригодна.

— Господа — каза шефът на болницата. — Моля ви, господа.

Всички се обърнаха към него.

— Не можем да направим това — продължи той: — Такава история би представила болницата в смешна светлина. Така или иначе ще е достатъчно лошо, но помислете си какво ще кажат за върколака! Представяте ли си заглавията във вестниците? Представяте ли си какъв празник ще настъпи за пресата за наша сметка?

— Но ако сме прави? — попита Даниълс.

— Това е въпросът. Не знаем дали сме прави. Може и да имаме всички основания на света да смятаме, че сме прави, но това все още не е достатъчно. При това положение трябва да сме абсолютно сигурни, а ние не сме.

— Значи отказвате да допуснете разгласяването на всичко това?

— Не, що се отнася до болницата. Ще се съглася, ако Администрацията даде разрешение. Но на своя глава не мога. Дори да сме прави. Администрацията ще се стовари върху мен, като цял тон тухли. Ще вдигнат такава врява…

— Дори след двеста години?

— Да, дори след толкова време. Не разбирате ли, че ако Блейк е такъв, какъвто смятаме, той принадлежи на Администрацията? Всичко зависи от тях. Той е тяхна рожба, не моя. Те са го започнали и…

— Чандлър — изсмя се Стоун. — Давайте, разкажете на вестниците всичко. Лично разпространете историята. Нали сте смел. Последвайте убежденията си. Наистина се надявам да го направите.

— Знам — отвърна Хортън.

— Но ако го направите — продължи Стоун, — предупреждавам ви, приятелю. Една публична дума от вас и ще ви направя на нищо.

Звъненето на телефона най-после стигна до илюзорния свят, създаден от димензиното. Илейн Хортън се изправи и излезе от кабината, в която наблюдаваше сенчестия свят на старите времена.

Телефонът продължаваше да звъни, видео екранът примигваше с нетърпеливи пулсации. Тя отиде до него и го включи на приемане. Към нея погледна едно лице, осветено от слаба електрическа крушка на тавана на телефонна кабина.

— Андрю Блейк? — изненадана извика тя.

— Да, аз съм. Виждате ли…

— Нешо лошо ли се е случило? Сенаторът беше извикан в…

— Попаднах в малко затруднение — каза Блейк. — Навярно сте чули какво се случи.

— Искате да кажете в болницата? Гледах известно време, но нямаше какво толкова да се види. Нещо за някакъв вълк, а казаха, че като че ли и един от пациентите бил изчезнал… — Тя рязко си пое дъх. — Един от пациентите е изчезнал! Вас ли са имали предвид, Андрю?

— Боя се, че е така. Имам нужда от помощ, а вие сте единственият човек, когото познавам, единственият, когото мога да помоля…

— За каква помощ?

— Трябват ми някакви дрехи — отвърна той.

— Искате да кажете, че сте тръгнали от болницата без никакви дрехи? Но навън е студено и…

— Това е дълга история — каза той. — Ако не искате да ми помогнете, кажете. Ще ви разбера. Не искам да ви забърквам в това, но постепенно започвам да замръзвам. Избягах и…

— Искате да кажете, че сте избягали от болницата?

— Да.

— Какви дрехи ви трябват?

— Каквито и да е. Абсолютно гол съм.

Тя се поколеба за миг. Може би трябваше да попита сенатора. Но той не си беше вкъщи. Не си беше дошъл от болницата и тя не знаеше кога ще се върне. Опита се гласът и да звучи спокойно и твърдо.

— Значи така. Вие сте онзи, който е изчезнал от болницата, и нямате дрехи. И казвате, че нямате намерение да се върнете. Казвате, че бягате. Това означава ли, че някой ви преследва?

— Известно време ме гонеше полицията — отвърна той.

— Но вече не ви гонят?

— Не. В момента не. Успяхме да им се изплъзнем.

— Колко сте?

— Обърках се. Исках да кажа, че успях да им се изплъзна.

Тя дълбоко си пое дъх и се съсредоточи.

— Къде сте?

— Не съм съвсем сигурен. Градът вече не е такъв, какъвто го познавах. Предполагам, че съм в южния край на стария мост Тафт.