Клифърд Саймък - Върколак

Екранът престана да трепти и Илейн сякаш се оказа на градска улица. Един глас каза:

— … все още никой не може да даде обяснение на онова което се е случило тук преди по-малко от час. Съобщенията са противоречиви и няма два разказа, които напълно да си съвпадат. Болницата вече започва да се успокоява, но известно време тук беше истински ад. Има непотвърдени съобщения, че липсва един от пациентите. В повечето разкази се твърди, че някакво животно — някои казват, че било вълк — се разбесняло из коридорите и нападало всеки, който се изпречи на пътя му. Според един от разказите вълкът, ако изобщо е било вълк, е имал ръце, излизащи от раменете. Когато пристигнали, полицаите стреляли по него и обсипали фоайето с куршуми…

Илейн затаи дъх. „Сейнт Барнабас“! Това беше „Сейнт Барнабас“. Бе отишла там да види Андрю Блейк, а сега и баща и пътуваше за натам. Какво ставаше?

Тя се понадигна на стола, после отново се, отпусна. Не можеше, а и нямаше нужда да прави нищо. Сенаторът можеше да се грижи сам за себе си, винаги го беше правил. А каквото и да се бе появило в болницата, вече го нямаше или поне така изглеждаше. Ако почакаше още съвсем малко, щеше да види как баща и излиза от колата и се качва по стълбите. Тя стоеше и трепереше от студения вятър, която вееше на улицата.

Стъпките се разнасяха наблизо, чуваха се подхлъзвания по дребните камъни, които покриваха земята пред убежището им. Лъч светлина прониза пещерата.

Мислителя се сви, стана по-плътен и намали полето си. Полето можеше да го издаде, той знаеше, но въпреки това не можеше да го намали повече, защото беше негова част и той не можеше да съществува без него. Особено тук, в този момент, когато студената атмосфера лакомо изсмукваше енергията му.

„Трябва да бъдем самите себе си — помисли си той. — Аз, Търсача и Променливия. Не можем да бъдем повече или по-малко, отколкото сме, и не можем да се променим, освен чрез процеса на дълга и бавна еволюция, но през предстоящите хилядолетия няма ли да е възможно тримата да се слеем в едно, да престанем да сме три отделни разума и да се превърнем в един? И този разум би притежавал чувства, които аз нямам, които мога да различавам, но не разбирам, би притежавал твърдата, студена, безлична логика, която е моя, но не и на спътниците ми, проницателната, остра сетивност на Търсача, която нямаме нито аз, нито Променливия. Събра ни единствено сляпата случайност, постави умовете ни в материална маса, която може да оформя тяло — какви бяха шансовете да се случи това? Сляпа случайност или съдба? Какво е съдба? Има ли съдба? Дали има някакъв огромен, всеобхватен универсален план и това, че тримата сме заедно, не е ли част от него, не е ли задължителна стъпка преди планът да стигне онзи далечен завършек, към който винаги се е движил?“

Човекът се приближаваше, камъните се пързаляха под краката му, ръцете му дращеха по земята, за да не се свлече надолу по склона, привлечен от гравитацията; светлината на фенерчето, стиснато в дланта му, подскачаше и хвърляше променяща се дъга от светлина. Той прехвърли лакът през входа на пещерата и се изтегли нагоре, така че главата му се изравни с отвора.

Човекът задъхано извика:

— Хей, Боб, тази пещера мирише странно. Тук е имало нещо. Съвсем скоро.

Мислителя разшири полето си, силно го тласна навън и то удари човека като с юмрук. Лакътят му се изхлузи от ръба на скалата и човекът се запремята надолу по склона. Той изкрещя веднъж — писък на ужас, откъснал се от гърдите му. После се удари в земята и започна да се пързаля. Мислителя можеше да усети пързалянето на тялото му, увличащо със себе си камъни и дървета, които отскачаха, громоляха и се плъзгаха надолу. Шумът утихна и в подножието на склона се чу плясък.

Човешки тела заподскачаха надолу, лъчи светлина се замятаха във всички посоки по храсти и лъскави дънери. Разнесоха се викове.

— Боб, нещо стана с Хари!

— Да, чух го да вика.

— Той е долу, в потока. Чух го как пльосна във водата.

Подскачащите тела ги подминаха и продължиха надолу по склона. Пет-шест лъча се мятаха безумно към подножието на хълма, неколцина от хората нагазиха в потока. От далечината се разнесоха други викове. Нещо в ума на Мислителя въпросително се размърда.

„Да — попита той, — какво има?“

„Какво ще правим сега? — изръмжа Търсача. — Чу какво извика той. Сега всички те са възбудени, но някой от тях ще си спомни. Неколцина ще се изкатерят дотук. Може да започнат да стрелят срещу нас.“