Клифърд Саймък - Върколак

— Изглежда — каза Блейк, — че наглеждате много хора. Това чудесно би им подхождало — множество от малки врътковци, ужасно загрижени за живота на хората.

— Няма други — отвърна Брауни. — Във всеки случай не и в момента. Той ни каза, че сте били повече от един от теб и…

— Какво общо има това?

— Ами че точно в това е въпросът — каза Брауни. — Колко често може да се открие същество, което да е повече от едно? Ако не възразяваш, че те питам, чудя се точно колко…

— Аз съм трима — отвърна Блейк.

Брауни триумфално подскочи и ликуващо възкликна:

— Знаех си! Обзаложих се със себе си, че си трима. Единият от теб е топъл и рошав, но има ужасен нрав. Би ли ми казал дали е така?

— Да — отвърна Блейк. — Май е така.

— Но другият — продължи Брауни — съвсем ме обърква.

— Не се изненадвам — рече Блейк. — Той обърква и мен.

Блейк го видя в долината, още щом изкачи хребета. Стоеше на дъното на долината и като че ли го изпълваше — огромна черна грамада, която удивително приличаше на чудовищен бръмбар, изгърбен по средата и заоблен в двата края.

Щом го зърна, Блейк спря. Никога не беше виждал крайцер, но не можеше да има съмнение, че нещото в подножието на хълма е крайцерът, който бе разтърсил ресторанта.

Покрай Блейк профучаваха коли и въздушната вълна от бръмчащите им реактивни двигатели шибаше лицето му.

Брауни го беше оставил преди час и оттогава той се бе влачил сам, търсейки някакво място, където да се скрие и да поспи. Но от двете страни на пътя се простираха единствено поля, отдавна ожънати и разпрострели се в есенното си златистокафяво одеяние. Покрай пътя нямаше никакви жилища — всички бяха отдалечени поне на километър. Блейк се зачуди дали движението на крайцерите и навярно на други големи превозни средства по тази магистрала не е наложило отдалечеността на къщите, или това се дължи на някаква друга причина.

Далеч на югозапад се извисяваше малка група блестящи кули — навярно комплекс от жилищни небостъргачи. Хем недалеч от Вашингтон, хем, осигуряващи на обитателите си преимуществата на провинциалния живот.

Блейк се спусна по хълма и най-после стигна до крайцера. Машината беше спряла край магистралата и се бе отпуснала върху шестте си подобни на клечки крака, които я държаха високо над земята. Отблизо беше още по-голяма, отколкото изглеждаше отдалеч — издигаше се на около шест метра над главата на Блейк.

До предницата и седеше човек, облегнал се на стълбичката, която водеше до кабината. Седеше отпуснат, изпружил напред крака. Носеше омазнен каскет, нахлупен почти до очите.

Блейк спря и каза:

— Добро утро, приятел. Проблем ли имаш?

— Привет и на теб, братко — отвърна мъжът, поглеждайки към черната роба и раницата на Блейк. — Прав си. Изгоря един от реактивните двигатели и крайцерът започна да се тресе. Имах късмет, че не катастрофирах. — Той презрително се изплю в праха. — А сега трябва да седим и да чакаме. Поисках по радиото нова част за двигателя и ремонтен екип, обаче на тях им трябвало време, разбира се.

— Казваш „ние“?

— Трима сме — отвърна техникът. — Другите двама са вътре. Спят.

Той посочи с палец към малкото жилищно отделение, монтирано зад кабината, и продължи:

— Движехме се по график. Това е най-трудното. Отначало всичко беше наред — морето бе спокойно и край брега нямаше мъгла. Но сега ще стигнем в Чикаго с часове закъснение.

— Пътувате към Чикаго?

— Да. Този път. Винаги пътуваме за различни места. Никога два пъти за едно и също. — Той вдигна ръка, дръпна козирката на каскета си и продължи: — Постоянно си мисля за Мери и за хлапетата.

— За семейството си ли? Сигурно можеш да се свържеш с тях и да им съобщиш какво се е случило.

— Опитах. Но ги няма вкъщи. Накрая помолих телефонистката да отиде да им каже, че няма да се прибера. Поне не навреме. Нали разбираш, винаги, когато тръгвам по този път, те знаят кога ще се прибера, излизат на пътя и чакат, за да ми махнат, докато минавам покрай тях. Децата ужасно се кефят, когато ме виждат да карам това чудовище.

— Сигурно живееш някъде наблизо — рече Блейк.

— В едно малко градче — отвърна техникът. — Затънтено място на около сто и шейсет километра оттук. Стар град, надалеч от пътя. Точно така, както си е било и преди двеста години. О, от време на време поставят нови фасади на сградите по главната улица или пък някой си преправя къщата, но като цяло градчето си е същото както винаги. Няма ги онези големи жилищни комплекси, дето ги строят навсякъде. Абсолютно нищо ново. Добро място за живеене. Спокойно място. Никой не бърза. Няма Търговска камара. Никой не драпа да забогатее. Всеки, който иска да стане богат, да се издигне или нещо подобно, просто напуска града. Има много риба, много дивеч. Играем и на разни стари игри. — Той вдигна поглед към Блейк. — Предполагам, че ти стана ясно.