Клифърд Саймък - Върколак

Да. Освен ако.

Имаше нещо, което трябваше да направи, постъпка, която трябваше да извърши. Прерови ума си за това нещо, което трябваше да направи, но то не беше там.

Блейк бавно стана от стъпалата и се обърна към портата, после отново се завъртя, влезе в параклиса и бавно запристъпва по пътеката между столовете.

Беше тихо и сумрачно. Монтираният на аналоя електрически свещник не разпръскваше сенките, а мъждееше като слаб огън, светещ в мрачната пустота на необитаема равнина.

Място за мислене. Място, където да разсъждава, да се приюти за известно време. Място, където да подреди мислите си, да прецени положението и да разбере какво трябва да направи.

Стигна до първия ред столове, но не седна. Остана прав в сумрачната тишина — тишина, по-скоро подсилвана, а не нарушавана от лекия вятър в боровете навън.

Това беше решителният момент. Тук най-после бе стигнал до времето и мястото, от които нямаше връщане. Преди бе бягал, беше бягал с определена цел, но от простия и импулсивен акт на бягството вече нямаше никакъв смисъл. Защото вече нямаше къде да бяга — беше стигнал крайната точка и сега, ако отново трябваше да бяга, трябваше да знае накъде.

Тук, в това малко градче, бе открил кой и какъв е бил, и този град бе задънена улица. Цялата планета беше задънена улица и за него нямаше място на тази Земя, за него нямаше място сред човечеството.

Защото, макар да бе от Земята, той не можеше да има претенции към човечеството. Беше хибрид — от ужасните замисли на човека се бе появило нещо, което преди не беше съществувало.

Той бе сбор, сбор от три различни същества. Този сбор даваше възможност и способност за развитие и навярно за решаване на основен универсален проблем, но този проблем нямаше конкретна връзка със Земята или с живота, който я обитаваше. Тук той не можеше да направи нищо и нищо не можеше да бъде направено за него.

Навярно на някоя друга планета, на някой пуст и необитаем свят, където никой нямаше да му пречи, където нямаше култура нито културни смущения — навярно там би могъл да изпълни функцията си — той, сборът, не човекът, а той, тримата заедно.

През мъглите на времето и разстоянието той отново си спомни вълнението на осъзнаването, че е по силите им да разберат целта и смисъла на Вселената. И ако не изцяло да ги разберат, то поне да стигнат по-близо до същността, отколкото който и да било друг разум преди.

Отново си помисли за онова, което може би се криеше в мощта на тези три разума, свързани в едно от несъзнателната и непреднамерена изобретателност, родена от човешките умове — мощта и красотата, чудото и величието. И отново потръпна от мисълта, че тук е създадено оръдието, нарушаващо целта и смисъла, които биха могли да се потърсят във Вселената.

Навярно след време трите разума можеха да се превърнат в един и ако това се случеше, неговата човечност вече нямаше да има значение, защото щеше да е изчезнала. Връзката му с планетата, наречена Земя, и с расата от двуноги същества, които обитаваха Земята, щеше да бъде прекъсната и той щеше да е свободен. Тогава щеше да може спокойно да се отпусне, да забрави. И когато забравеше, когато вече нямаше да бъде човек, щеше да е в състояние съвсем спокойно да погледне на силите и възможностите, които се криеха в този общ разум. Защото човешкият ум, той знаеше, макар че можеше да е пъргав, беше много ограничен. Той зяпваше в почуда и страх от цялостната концепция за Вселената. Но макар да бе ограничен, той беше сигурен, топъл и уютен.

Бе надраснал човечността, с която го бяха надарили, и това го караше да страда. Правеше го слаб и пуст, изгонен от уюта и топлотата.

Приклекна и обгърна ръце около себе си. Дори това ограничено пространство, дори това малко помещение, в което клечеше — дори то не му принадлежеше, нито пък той принадлежеше на него. За него нямаше място. Той бе объркано нищо, създадено случайно. Изобщо не го бяха замислили така. Беше натрапник. Навярно натрапник не само на тази планета, но човечността, която все още бе в него, придаваше точно на тази планета огромно значение — тя бе единственото място във Вселената, което имаше значение.

След време може би щеше да се отърси от човечността, но ако изобщо станеше, това щеше да е след хилядолетия. А за него бе важно настоящето. Настоящето и Земята, а не вечността и Вселената. Почувства, че към него се протяга състрадание, и смътно осъзна откъде идва то. Въпреки мъката и отчаянието си разбра, че това е капан, и извика срещу него.