Клифърд Саймък - Върколак

„Данните — помисли си то сред завладялото го чувство на паника — някога имаше данни.“ Бе сигурно, че е имало данни. Някога бе имало нещо, с което умът му можеше да работи. А данните можеха все още да са тук, но замаскирани или скрити, показващи се само тук-там, и част от тях бяха съвсем маловажни, макар че не можеше да е сигурно, защото, изглежда, не бяха достатъчно, за да установи значението им.

То се намести в пирамидалната си форма и се заслуша в празното тропане на ума си: изключително способен ум, но без факти, с които да функционира — ум, който бясно препускаше на празни обороти, без да постигне нищо. То отново потърси в хаоса от късчета и парченца, които се носеха от миналото, и откри впечатлението за скалиста враждебна земя; от скалите се издигаше масивен цилиндър, черен като самия камък, извисяващ се към небесната сивота, докато опитите да го проследи не започнаха да го замайват. А в цилиндъра, то знаеше това, имаше нещо, което не подлежеше на никакво въображение, нещо толкова огромно и удивително, че умът се дърпаше дори от самата мисъл за него.

То потърси смисъла, някаква следа или разпознаване, но нямаше нищо друго освен образа на черната скалиста земя и студената чернота на цилиндъра.

Неохотно остави картината да изчезне и продължи да рови за нови късчета информация. Този път това беше разцъфнала долчинка, всъщност поляна, покрита с хиляди цъфтящи цветя. Във въздуха трептяха звуци, подобни на музика, сред цветята лудуваха живи неща и тук отново имаше значение, то знаеше това, но нямаше следа, която да може да открие и която да му позволи да стигне до смисъла.

Някога бе имало още едно. Беше имало още едно създание и именно то улавяше, пазеше и предаваше картините — и не само картините, но и данните, които вървяха заедно с тях. Картините все още се съхраняваха в ума, макар и съвсем хаотични, но данните, свързани с тях, някак си бяха изчезнали.

То се сви по-ниско и по-дълбоко в пирамидалната си форма. Пустотота и хаосът в мозъка му го пронизваха и то слепешком се опита да се върне в здрачното си минало, за да открие онова друго същество, което го бе снабдявало с образи и данни.

Но нямаше какво да открие. Нямаше начин да се протегне и да докосне другото същество. И то заплака в самота, дълбоко в самото себе си, без сълзи или ридания, защото не разполагаше нито с едното, нито с другото.

И в голотата на мъката си то се върна по-дълбоко назад във времето, и откри време, когато не бе имало никакво създание и когато все още беше работило с данни и абстрактни картини, основани на данните, но нито в тях, нито в идеите имаше цвят, а построените по този начин образи бяха неподвижни, строги и понякога дори ужасяващи.

„Безполезно“ — помисли си то. Безполезно беше да се опитва. Все още бе неефикасно, наполовина мъртво и не можеше да функционира както трябва, защото му липсваше материал, за да изпълнява функцията си. Усещаше как чернотата се носи към него и не се опита да се съпротивлява. Остана да чака и позволи на чернотата да го обгърне.

Блейк се събуди и Стаята му закрещя.

— Къде ходихте? — извика му тя. — Къде ходихте? Какво ви се случи?

Той седеше на пода по средата на стаята с крака, скръстени под него. И това не беше естествено, защото би трябвало да е в леглото.

— Къде ходихте? — изрева пак Стаята. — Какво ви се случи? Какво.

— О, я млъквай — каза Блейк.

Стаята замълча.

През прозореца струеше утринна светлина и някъде навън пееше птица. Стаята бе обикновена. Не се беше променило нищо. Бе точно такава, каквато си я спомняше от момента на заспиването си.

— А сега ми кажи — рече той. — Какво точно стана?

— Вие излязохте! — извика Стаята. — И издигнахте стена около себе си…

— Стена?

— Небитие — отвърна Стаята. — Петно от небитие. Изпълнихте ме с облак от небитие.

— Ти си луда — каза Блейк. — Как мога да направя такова нещо?

Но още докато изричаше думите, разбра, че Стаята е права. Тя можеше само да съобщи за явлението, което беше усетила. Не притежаваше такова нещо като въображение. Бе само машина, макар и сложна, и в опита и нямаше неща като суеверия, митове или приказки.

— Вие изчезнахте — съобщи Стаята. — Обгърнахте се в небитие и изчезнахте. Но преди да започнете да се обгръщате, се променихте.

— Как бих могъл да се променя?

— Не знам, но е така. Стопихте се и приехте друга форма или поне започнахте да приемате друга форма, а после се обгърнахте.

— И ти не си можела да ме усетиш? Затова си си помислила, че съм излязъл, нали?