Клифърд Саймък - Върколак

— На не повече от трийсет, Майк. Разбира се, ние знаем, че хронологически може да е и на двеста.

— Ако беше на трийсет, би трябвало да се очакват известни отрицателни промени, нали? Тялото започва да се износва в началото на двайсетте. Оттам прогресивно тръгва надолу по склона и се насочва към старостта.

— Знам — отвърна Барнс. — Но не и при Блейк, доколкото разбирам.

— Съвършен — рече Даниълс. — Съвършен екземпляр. Млад. Повече от млад. Без нито един недостатък. Без нито една слабост.

— И няма никакви данни кой е в действителност?

Даниълс поклати глава.

— Космическата администрация преся архивите през най-фино сито. Може да е всеки от хиляди хора. През последните два века няколко десетки кораба просто са изчезнали. Отлетели и никой повече не чул нищо за тях. Може да е който и да е от хората на борда на онези кораби.

— Някой го е замразил и го е натъпкал в капсулата — каза Барнс. — Възможно ли е това да е някаква следа?

— Искаш да кажеш, че е някой, който е бил толкова важен, че някой друг да си направи труда да го спаси?

— Нещо подобно.

— Няма никакъв смисъл — рече Даниълс. — Дори да е така, пак е малко прекалено сложно. Да изстреляш човек в космоса и каква е вероятността някога да бъде открит? Милиард на едно? Трилион на едно? Не знам. Космосът е голям и пуст.

— Но Блейк е бил открит.

— Да, знам. Капсулата му се носела в слънчева система, колонизирана преди по-малко от сто години, и била открита от група астероидни миньори. Влязла в орбита около един астероид, а те я видели да проблясва на слънцето и възбудила любопитството им. Прекалено силно блестяла. Фантазирали си, че ще открият чудовищен диамант или нещо подобно. Още няколко години и Блейк щял да се разбие в астероида. Опитай се да изчислиш вероятността.

Барнс остави папката върху масата, приближи се до прозореца и застана до Даниълс.

— Съгласен съм с теб — каза той. — Не е много логично. Случайността е била на негова страна. Дори след като е бил открит, някой е можел да разбие капсулата. Те са знаели, че вътре има човек. Била е прозрачна и са го видели. На някого би могла да му хрумне безумната идея да се опита да го размрази и да го съживи. Щяло е да си струва загубата на времето им. Кой знае, той е можел да пази някаква ценна за тях информация.

— Много ценна, няма що — отвърна Даниълс. — Но това е друг въпрос. Умът на Блейк беше съвсем празен, освен общочовешките знания — такива, каквито могат да се получат единствено на Земята. Можеше да говори, имаше човешки възгледи и основна информация на човек, живял преди двеста години. Но това бе всичко. Ни най-малък спомен за онова, което може да му се е случило, кой е бил или откъде може да идва.

— Напълно ли е сигурно, че произхожда от Земята? А не от някоя от звездните колонии?

— Така изглежда. Когато го съживихме, той знаеше къде и какво е Вашингтон. Но за него градът все още бе столица на Съединените щати. И имаше много други неща, които би могъл да знае само човек, роден на Земята. Както можеш да си представиш, подложихме го на доста голям брой тестове.

— Как се справя?

— Очевидно добре. Не съм чувал нищо за него. Живее в малко селище на запад оттук. В планините. И двамата с него смятахме, че трябва да си почива известно време. Просто да се отпусне. Това би могло да му даде възможност да помисли, да се опита да си спомни. Вече може да е започнал да си припомня кой и какъв е бил. Не… не исках да го насилвам. Но ми се струва, че е естествено вече да си спомня. Беше доста разстроен от всичко това.

— А ако си спомни, дали ще ти каже?

— Не знам — отвърна Даниълс. — Надявам се. Но не го пришпорвам. Не мисля, че е благоразумно. Нека го стори сам. Ако изпадне в беда, мисля, че ще ми се обади.

Блейк стоеше във вътрешния двор и гледаше как червените задни светлини на земехода бързо се отдалечават по улицата.

Дъждът беше спрял и през разкъсаните облаци можеха да се видят, няколко звезди. Къщите по улицата бяха тъмни и светеха само дворните лампи. В собствения му дом светеше антрето — знак, че къщата го очаква. Планината на запад се изгърбваше като тъмно петно на фона на небето.

Режещият северозападен вятър бе студен — Блейк здраво загърна кафявата вълнена роба на гърдите си и я вдигна до ушите си. Сгушил се в робата, той се обърна, пресече двора и се изкачи по трите стъпала до вратата. Тя се отвори и Блейк влезе.

— Добър вечер, господине — каза Къщата и продължи укорително: — Да не са ви арестували?