Клифърд Саймък - Избор на богове

Приближих се толкова, колкото разумът ми можеше да понесе. Но се изплаших от него. Не знам какво друго почувствах. Умът ми започна да се замъглява. Може би съм се приближил прекалено близо. Но аз трябваше да знам! Трябваше да съм сигурен и сега съм сигурен. То е там и то наблюдава, то знае и ако се наложи, може да действа, макар и да съм склонен да мисля, че няма да избързва… — Да действа? Как? — попита Джейсън. — Не знам. Всичко това е само впечатление. Интелектуална импресия. Нищо визуално. Нищо чуто или видяно от мен. И именно фактът, че е интелектуална импресия, го прави толкова трудно за описание. Нима можем да опишем реакциите на човешкия разум? Или емоционалното им въздействие върху нас?

— Ние получихме съобщението — обърна се Джейсън към Марта. — Ти го получи от някого. Помниш ли кой беше, кой може да е стигнал толкова далече, колкото или почти колкото Джон…

— Не е нужно да са стигнали толкова близо като мен — каза Джон. — Може да са го усетили доста отдалече. Аз нарочно се опитах да се добера по-близо.

— Не помня кой беше — отвърна Марта. — Двама-трима души ми споменаха за него. Сигурна съм, че беше информация от втора ръка. А може би от десета или дванадесета. Нещо, което се предава от един на друг и минава през много хора. Просто се говореше, че там някъде съществува злото, някъде близо до центъра на галактиката. Този някой е бил там и се сблъскал с него. Но никакъв намек, че се е опитал да проучи нещата. Вероятно, от страх да разследва.

— Това последното сигурно е вярно — кимна Джон. — Аз много се страхувах.

— Ти го наричаш Принцип — погледна го Джейсън. — Смешно название. Защо Принцип?

— Така ми хрумна, когато бях до него — отвърна Джон, — Не ми го е казало самото то. То въобще не влиза в контакт. Може и дори да не ме е забелязало, да не знае, че съществувам. Един малък микроб, който пълзи към него…

— Но Принцип? То е нещо, създание, обект. Странно е да се дава такова наименование на създание или обект. Трябва да е имало някаква причина.

— Не съм сигурен, Джейсън, дали е създание или обект. То просто е нещо. Може би, маса от интелект. И каква форма приема една маса интелект? На какво прилича? Дали изобщо може да се види? Облак ли е, вихър от флуиди или трилиони микроскопични прашинки, танцуващи като мъглявина в сиянието на някое от централните слънца? А причината да го наричам Принцип? Не мога наистина да ти кажа. Няма логика в това, нито причина, която да изтъкна. Просто почувствах, че това е основният принцип на вселената, демиургът, мозъчният център, нещото, което споява вселената и я поддържа в движение, силата, която кара електроните да следват орбитите си около ядрата, която кара галактиките да се въртят около центъра си, която крепи всемирния порядък.

— Можеш ли да уточниш разположението му? — попита Джейсън.

Джон поклати глава.

— Няма начин. Никакви координати. Изглежда, усещането за Принципа е навсякъде. Струи отвсякъде. Обгръща те. Заглушава те и те поглъща. Губиш чувството си за посока. И във всеки друг случай щеше да е трудно, защото има толкова много слънца и толкова много планети. Наблъскани във вселената. Слънца, отдалечени едно от друго на светлинни години. Гаснещи, повечето от тях, а планетите — мъртви. Някои с останки и руини от онова, което някога трябва да са били велики цивилизации…

— Може да е било една от тези цивилизации…

— Може би — съгласи се Джон. — Така си мислех и аз в началото. Че една от древните цивилизации е успяла да оцелее и че нейният интелект се е развил в принцип за вселената, в първоизточник. Но после започнах да се съмнявам. Защото за това е нужно много повече време, убеден съм, отколкото трае животът на една галактика. Не знам как да ти го обясня, откъде да започна, от абсолютната сила на този интелект или от неговата абстрактност. Не просто от неговата различност. Из цялото космическо пространство се срещат какви ли не форми на интелект, които са толкова различни, че тези разлики ги правят абсолютно чужди. Но не по начина, по който Принципът е чужд. И тази ужасяваща негова индиферентност намеква за друг произход, не от галактиката, а от времето отпреди съществуването на галактиката, от време и място толкова различни от галактиката, че изглеждат немислими. Предполагам, сте запознати с теорията за устойчивото състояние на вселената?

— Да, разбира се — кимна Джейсън. — Вселената няма начало и край. Тя е в състояние на непрекъснато сътворяване, образувайки нови материи, създавайки нови галактики на мястото на старите, които умират. Но преди изчезването на хората, космолозите твърдяха, че тази теория е несъстоятелна.