Клифърд Саймък - Избор на богове

Магията (ако не беше дори нещо повече от магия) бе нарушена от Тачър. Той влезе, прекоси стаята и остави на писалището подноса, който носеше.

— Малко се позабавих, госпожице — извини се той. — Тъкмо се готвех да го донеса и Никодимус от манастира се втурна да иска топла супа и одеяла, както и разни други неща, които им трябвали за един ранен поклонник.

Върху подноса имаше чаша мляко, бурканче сладко от див касис, филийки хляб, намазани с масло, и парче меден кекс.

— Не е богата трапеза — каза Тачър, — Не е това, което един гост на къщата заслужава, но докато се занимавах с нуждите на братята от манастира, не ми остана време да приготвя нещо по-специално.

— Повече от достатъчно е — каза Вечерна звезда. — Не съм очаквала такава любезност. Не биваше да се тревожите, щом имате работа.

— Госпожице — подхвана Тачър, — през всички тези векове мое удоволствие и задължение е да ръководя тази къща според определени стандарти и не съм се отклонил от тях нито веднъж през цялата ми служба. Съжалявам, че процедурата трябваше да бъде нарушена за пръв път, и то през първия ден от пребиваването ви тук.

— Няма значение — успокои го тя. — Спомена за поклонник. Често ли се отбиват поклонници в манастира? Никога не съм чувала за тях.

— Този — каза Тачър — е първият. А и не съм сигурен дали е поклонник, макар че Никодимус го нарече така. Просто пътник без съмнение, въпреки че и това е забележително само по себе си, защото там никога досега не се е отбивал човек. Млад мъж, полугол, както ни каза Никодимус, с огърлица от мечи нокти около врата.

Тя се напрегна, спомняйки си как бе стоял до нея на скалния нос сутринта.

— Тежко ли е ранен?

— Не мисля, че е тежко — каза и Тачър. — Потърсил подслон в манастира от бурята. Когато отворил вратата, вятърът я затръшнал и тя го блъснала с всичка сила. Жив е.

— Той е добър човек — продума Вечерна звезда — и много скромен. Не може да чете. Мисли си, че звездите са само светли точки, които блестят на небето. Но можа да усети дървото… Тя млъкна объркано. Не биваше да споменава за дървото. Трябва да се научи да си сдържа езика.

— Госпожице, вие познавате ли този човек?

— Не. Искам да кажа, че не го познавам отпреди. Видях го за малко и говорих с него сутринта. Каза, че идвал насам. Търсеше нещо. Спомена, че може би ще го намери тук.

— Всички човеци търсят нещо — каза Тачър. — Ние, роботите, сме съвсем различни. Доволни сме, когато служим.

— В началото — започна Джон Уитни — аз бях безкрайно удивен. За всички нас, разбира се, беше чудесно, но мисля, че някак си аз се чувствах най-добре. Мисълта, че човек може да бъде свободен във вселената, че може да отиде, където си поиска, беше като някаква магия, непонятна за човешкия разум. А това, че можеше да го прави сам, без машини, без апаратура, само чрез своето тяло и ум, чрез силата, която носи в себе си и която нито едно човешко същество не бе познало преди, бе просто невероятно. Открих, че изпробвам тази сила, за да доказвам на себе си отново и отново, че мога наистина да го правя, че тази способност е постоянна и неизчерпаема, че може да бъде извикана чрез волята и че никога няма да бъде загубена, че принадлежи на човечеството по право, а не като специална компенсация, която може да бъде отнета всеки момент. Никога не си опитвал, Джейсън, нито ти, нито Марта, нали?

Джейсън поклати глава.

— Ние открихме нещо друго. Не толкова вълнуващо, може би, но по своему носещо дълбоко удовлетворение. Любов към земята и чувство за приемственост, усещане за наследственост и дори че си съществен фактор в тази наследственост, увереност, извираща от земята.

— Мисля, че те разбирам — каза Джон. — Това е нещо, което никога не съм имал, и подозирам, че точно тази липса ме тласкаше все по-нататък. Веднага щом вълнението от пътуването от звезда на звезда се поуталожеше. Макар че и сега едно новооткрито място може да ме развълнува — защото няма две, които да са съвсем еднакви. Това, което още ме изумява, е огромният спектър различия, които могат да съществуват, дори на онези планети, чиито основни характеристики, геоложки и исторически, са почти едни и същи.

— Но как издържа толкова дълго, Джон? Всичките тези години, без да се завърнеш у дома? Без да ни се обадиш. Срещал си други и те са ти казали, че ние сме още на Земята, че никога не сме я напускали.

— Мислех за това — каза Джон. — Много пъти си мислех да се върна да ви видя. Но щях да дойда с празни ръце, нямах какво да ви покажа след всичките тези години, прекарани в пътешествия. Не става дума за предмети, които сега знаем, че не са най-стойностното нещо. Но реално не бях научил нищо, не бях придобил никакво ново познание. Само разкази за местата, където съм бил, и толкова. Завръщането на блудния син…