Клифърд Саймък - Избор на богове

Езекия клекна до пейката и задържа поглед върху мъжа. Дишаше ритмично, а лицето му възвръщаше нормалния си цвят, прогонвайки бледността, която личеше дори под загара му. Тъй като вече дъждът не отмиваше кръвта, тя се процеждаше от раната и се стичаше по лицето. Езекия вдигна единия край на прогизналата си дреха и леко го изтри.

Вътре в себе си той усети да го обземат дълбок покой, чувство на пълнота, състрадание и обричане на този човек, който лежеше върху пейката. Дали не бе тази, чудеше се той, истинската функция на хората — или на роботите, — които можеха да живеят в тази къща? Не суетният стремеж да разгадават истината, а да подкрепят себеподобните си? Макар и да знаеше, че не бе вярно, поне не по начина, по който го мислеше. Защото лежащият върху пейката не беше един от себеподобните му, не можеше да бъде един от себеподобните му, защото роботът и човекът не бяха себеподобни. Но ако роботът беше на мястото на човека, ако беше заел неговото място, ако вървеше по пътя на човека и се опитваше да изпълнява мисията, от която човекът се бе отказал, не можеше ли той, в някаква степен поне, да бъде събрат на човека. И се ужаси.

Как смееше той дори да си помисли, макар и да привежда най-мъдри аргументи, че един робот може да бъде събрат на човека?

Суета, простена той. Заслепението и суетата щяха да го погубят. Те бяха неговото проклятие. И той отново се ужаси. Нима можеше един робот да мисли, че е достоен дори за проклятие.

Той не представляваше нищо, нищо, нищо! И все пак, имитираше човека. Обличаше се и седеше, въпреки че не се нуждаеше нито от едното, нито от другото; избяга от бурята, а нямаше нужда да бяга от влагата и дъжда. Четеше книгите, които човекът бе написал, и търсеше дълбокия смисъл, който дори човекът не бе успял да открие. Почиташе Бог — и това, мислеше той, беше може би най-голямото светотатство.

Езекия приседна на пода до пейката, изпълнен с мъка и ужас.

Нямаше да позная брат си, каза си Джейсън, ако го бях срещнал случайно. Ръстът беше същият, както и гордото, сурово изражение, макар лицето му да бе скрито в сивееща брада. Но имаше и нещо друго — студенина в очите, напрегнатост. Възрастта не бе смекчила чертите на Джон. Беше ги закалила и огрубила, придавайки им тъга, която Джейсън не познаваше.

— Джон — промълви той и пристъпи прага. — Джон, толкова често се чудехме… — Млъкна насред думата, втренчен в чужденеца в стаята.

— Няма нищо, Джейсън. И Марта не ме позна. Променил съм се.

— Щях да го позная — каза неловко Марта. — Трябваше ми само малко време. Заради брадата е.

Джейсън прекоси бързо стаята, сграбчи протегнатата ръка, прегърна го през рамото и го притегли, притискайки го здраво към себе си.

— Радвам се да те видя! Толкова е хубаво, че се върна! Доста време мина.

Те се отдръпнаха и останаха така за миг, мълчаливи, вгледани един в друг, всеки опитвайки се да познае в другия човека от последната им среща. Накрая Джон каза:

— Изглеждаш чудесно, Джейсън. Знаех, че ще те заваря в добра форма. Ти винаги си полагал грижи за себе си. А имаш и Марта. Някои от онези, които срещнах, ми казаха, че си останал у дома.

— Все някой трябваше да остане — въздъхна Джейсън. — Не беше чак толкова трудно. Изградихме си добър живот. Тук сме щастливи.

— Често питах за теб — каза Марта. — Ала никой нищо не знаеше.

— Бях много далече — обясни Джон. — Близо до центъра. Там имаше нещо, което исках да открия. Приближих се до центъра повече от всеки друг. Бях срещал мнозина, които ми казваха какво има там или по-скоро какво би могло да има, защото те всъщност не знаеха със сигурност. Все си мислех, че някой трябва да отиде там и да види, но никой нямаше намерение да го стори. Някой трябваше да отиде. Някой трябваше да отиде, точно както някой трябваше да остане у дома.

— Да седнем — предложи Джейсън. — Много неща има да ни разказваш, така че, нека се разположим удобно. Тачър ще ни донесе нещо, а ние можем да седнем и да разговаряме. Гладен ли си, Джон?

Брат му поклати глава.

— Едно питие тогава? Цялата стара прислуга се махна, но някои от роботите са под ръка. Не е лошо на тази възраст да си заобиколен с такова внимание. Опитахме да направим малко вино, но нали знаеш, че районът не е винарски. Лозята не виреят тук. Почвата не е подходяща, а и слънцето не е достатъчно. Винаги става слабо.

— По-късно — прекъсна го Джон. — След като ви разкажа. Тогава ще пийнем.

— Смятал си да откриеш злото? — погледна го Джейсън. — Точно така е. Знаел си, че там е злото. Чухме за това преди няколко години. Никой не знае какво представлява то — нито дори дали наистина е зла сила. Само усещаха полъха на злото.