Клифърд Саймък: Наблюдателят

Над хоризонта се вдигаше второ слънце, огромна керемидово червена звезда, докато първото залязваше на запад. „К2 — реши той, — трийсет пъти по-голяма от Слънцето, температура не повече от 4000 градуса. Двойна система, но може да има още и други, които не съм виждал.“

Още нещо трябваше веднага да изучи. Досега не беше обръщал внимание, но го дразнеше някакво несъответствие в ландшафта: кратерът стоеше някак неестествено. Не му е тук мястото. Прилича на кратер, но не може да има вулканичен произход, защото е насред пясъчна равнина. Няма следи от изригвания, няма застинали потоци от лава. Не може да е резултат от падането на метеорит.

Започна внимателно да се премества към кратера. Наоколо бе все същата червеникава почва. Спря да отдъхне (ако това е думата) на самия ръб на кратера, надникна в него и застина в пълно недоумение. Кратерът беше запълнен с вещество, което образуваше нещо като вдлъбнато огледало.

И тогава на повърхността му се появи образ. Наблюдателят се вцепени (ако това може да се каже за него).

Две същества — голямо и малко — стояха на някаква кариера край железопътно трасе, пред тях имаше грамада от варовик. Малкото същество ровичкаше в трошляка с някакъв инструмент, който държеше в ръка. Ръката отиваше към рамо и се съединяваше с туловище, което имаше глава с очи.

„Това съм аз — помисли си той. — Аз съм, но на младини.“

Почувства да го обзема слабост, всичко се размъти като в мъгла, а картината сякаш го придърпваше към себе си, за да го слее със собствения му образ. Мигом се отвориха шлюзовете на паметта и от тях рукнаха древни забранени сведения за миналите времена и за неговия род. Той се съпротивляваше, искаше да ги прогони далеч, но те не искаха да си отиват. Сякаш някой го бе сграбчил и му нашепваше думи, които той не иска да чуе.

Хора, баща и син, железопътно трасе, Земя, намерени останки от Трилобит. В него, в това интелектуално силово поле, което досега му беше убежище и гарантираше покой, в този продукт на еволюцията или на технологията безмилостно нахлу миналото.

Татко има старо протрито на ръкавите сако и черен панталон с издути колена. Пуши почти обгоряла лула с обгризан мундщук и с интерес наблюдава как детето откопава камъка, запазил следите на древното животно.

После образът примигна и се стопи, а Наблюдателят приседна (?) на ръба на кратера, край мъртвото огледало, което вече отразяваше само двете слънца.

„Сега вече знам“ — помисли си той. Знаеше не това, което е станал, а това, което е бил: същество, което се премества на два крака, има тяло, две ръце, глава, очи и уста, които се захласват от възторг при вида на древни останки. Същество, което крачи гордо и уверено.

Как би могъл да се развие от такова слабо и безпомощно същество?

„Може би чрез смъртта?“ — помисли си той и мисълта за смъртта се оказа толкова изненадваща, че го смая. Смъртта означава край, но край няма и никога няма да има; нещото — интелект, заключен в силово поле — може да съществува вечно. Но може би някъде в процеса на еволюцията или при конструирането смъртта да е изиграла своята роля? Трябва ли човек да мине през смъртта, за да стане като него?

Седеше на ръба на кратера и знаеше всичко за планетата на много мили наоколо — за червената почва, за жълтеникавото небе, за пурпура на цветовете, за бълбукането на течността в ручея, за червеното слънце и за синьото слънце, за техните сенки, за варовика, за вкаменелостите и за съществото, което бяга и вдига фонтанчета от пясък.

Знаеше и още нещо, само при мисълта за него го обзе страх и паника. Не познаваше тези усещания, защото имаше защита и имунитет. Беше недосегаем за всякакви сили, дори на слънцето би се чувствал в безопасност. Нищо не можеше да му причини вреда, нищо не можеше да проникне в него.

Сега всичко се промени. Сега нещо преодоля неговата защитна обвивка. Нещо проникна и измъкна стародавни спомени, а подир това ги нарисува върху огледало. Значи на тази планета има сила, която може да прониква в него и да отскубва неща, за които той дори не подозира.

„Кои сте вие? Кои сте вие?“ — се понесе през планетата, но в отговор, като че ли с ирония, пристигна само плахо ехо.

Нещото можеше да си позволи да не отговаря. За какво му трябва това? Нещото можеше да седи надменно и мълчаливо и да слуша как той крещи в очакване дали няма да бъде откъснат още един пласт от паметта и да му се надсмее.

Той беше изгубил своята сигурност. Бе станал беззащитен, разголен пред тази сила, която показа собствената му немощ чрез образа в огледалото.