Клифърд Саймък: Наблюдателят

Въздухът на планетата беше смъртоносен. Смъртоносен за кого? Радиацията, идваща от звездата Б8, беше убийствена. Убийствена, но за кого?

„Какво трябва аз да знам?“ — помисли си то. Още една дума, която не беше употребявало досега. Аз. За мен. Самото. Същество. Личност. Завършена личност. Сама за себе си, цялостна, а не част от друго. Индивид.

„Какво съм аз? — попита се то. — Къде съм? Защо съм тук? Защо трябва да събирам информация? Защо ме интересуват почвата, радиацията, атмосферата? Защо трябва да знам класа на звездата, която сияе горе? Нямам тяло, на което биха могли да влияят. Ако се съди по фактите, нямам дори форма. Имам само битие. Безплътна индивидуалност. Мъгляво аз.“

Известно време просто разглеждаше червено-жълтата планета и пурпура на плодовете. После се захвана за работа — опипа неравностите, намери проход между тях и пое по него. Варовик. Масивен твърд варовик, утаен на морско дъно преди милиони години.

За миг се спря, усетило някаква смътно безпокойство. После разбра причината: вкаменелости!

„Но защо някакви вкаменелости нарушават спокойствието ми?“ — попита себе си и внезапно разбра с вълнение или с нещо, което прилича на вълнение: вкаменелостите не са на растения, предци на пурпурните цветове, а на животни — по-съвършени в своята структура форми, изкачили се по-нагоре по стъпалата на еволюцията.

Живот в Космоса се среща толкова рядко! На някои планети има елементарни форми, на границата на растителния и животински свят — нещо повече от растение, но още не животно. „Бих могъл да се досетя — помисли си то. — Трябваше да ме подсетят пурпурните растения, те са достатъчно организирани, те не са прости форми.“ Въпреки смъртоносната атмосфера, радиация и вода, силите на еволюцията не са дремали.

Подбра малка вкаменелост, вероятно хитинова обвивка, която имаше нещо като скелет. Имаше също глава, тяло, лапи, доста дълга опашка за придвижване в гъстата маса, която някога е била океан. Още — челюсти, в които да удържа жертвата, очи — може би по-големи от необходимото. Още — следи от хранопровод, останки от нерви или поне канали, по които са минавали.

Помисли си за онова далечно и мъгляво минало, когато той („Той“ ли? Отначало бях „аз“, сега пък „той“. Две личности, или две ипостаси на една личност. Не „то“, а „аз“ и „той“) лежеше, разлял се на тънък слой върху твърдия варовик, и мислеше за себе си и за вкаменелостите. Интересуваше го точно тази вкаменелост и онова далечно, объркано време, в което беше я намерил и в което за пръв път разбра за съществуването на вкаменелости. Спомни си как го намери и как се казваше: Трилобит! Някой му каза, че това е трилобит, но не можеше да си спомни кой. Било е твърде отдавна и съвсем разпиляно в пространството — сега е останало само названието Трилобит.

Но значи е имало друго време, друг свят, в който той е бил млад! Тогава, в първите мигове след пробуждането, той е знаел, че не са го включвали, не са го засаждали и не са го израждали всеки път отново. Имал е минало. Събуждайки се в миналите времена, той е запазвал личността си. „Не съм млад — помисли си той. — Аз съм самата древност. Същество с минало. Мислите за очи, тяло, ръце, крака не са ли памет за друго време или времена? Може някога наистина да съм имал глава и очи?“

Вероятно грешеше. Вероятно това беше призрак в паметта, породен от някаква случайност, събитие или тяхно съчетание, случили се с друго същество. Може да е памет, привнесена отвън поради грешка — не негова, а нечия чужда грешка. А ако пък се окаже, че това е неговата собствена памет, какво се е случило с него и как се е променил?

За известно време забрави за варовика и вкаменелостите. Лежеше спокойно върху твърдите утайки с надеждата, че спокойствието ще му донесе отговора. Отговорът дойде, но частичен, дразнещ и мъчителен със своята неопределеност. Бяха не една, а много планети, разхвърлени на огромни разстояния помежду си.

„Ако е така — помисли си той, — значи трябва да има някакъв смисъл. Иначе защо ще са многото планети и информацията за тях?“ Това беше нова и неканена мисъл — информация за планетите. За какво е нужна тази информация? С каква цел я събира? Не за себе си, разбира се, на него тази информация не му е нужна, той не може да я ползва. А може би всичко на всичко само събира, натрупва и излъчва тази информация?

Но ако не е за себе си, тогава за кого? Той изчака да се появи отговорът, паметта да получи своето, но разбра, че е стигнал границата.