Клифърд Саймък - Междинна станция

Ето ги фактите, каза си той: нивото на раждаемостта и броят на цялото население на Земята; данните за смъртността; курсовете на различните валути; индексът на цените в отделните страни; броят на богомолците, посетили храмовете; откритията в медицината; техническите новости; ръстът на производството; трудовата заетост; тенденциите в световната търговия — и още много други, включително и такива, които на пръв поглед може би изглеждаха не съвсем уместни: аукционната цена на произведения на изкуството; предпочитаните места за почивка; скоростта на транспортните средства; броят на душевноболните.

Знаеше, че статистичният метод, разработен от математиците на Мизар, бе приложим навсякъде и за всичко, ако се използва правилно. Но му се наложи да го преправи малко, за да нагоди условията на една чужда планета към условията тук, на Земята — дали след това преправяне се запазваше валидността му?

Побиха го тръпки, като погледна диаграмите. Защото, ако не бе допуснал някаква грешка, ако всичко бе направил както трябва, ако трансформациите не бяха изопачили самия принцип, тогава Земята се бе запътила към нова световна война, към всеунищожителна ядрена катастрофа.

Пусна краищата на картона и той сам се нави на руло. Взе си един от плодовете, които съществото от Сира му бе донесло, и отхапа едно парче. Повъртя го в устата си, наслаждавайки се на възхитителния му вкус. Увери се, че е чудесен, както бе гарантирало онова странно, приличащо на птица същество.

Едно време, спомни си той, все още хранеше надежда, че диаграмите, които бе изготвил въз основа на Мизарската теория, ако не посочат пътя към постигането на траен мир, то поне ще покажат как да се предотврати войната. Но в тях нямаше дори и намек за това, как може да се установи мир. Неотклонно, неумолимо те вещаеха война.

Още колко войни, запита се той, можеше да понесе Човечеството?

Никой не можеше да бъде сигурен, разбира се, но може би следващата щеше да бъде последната. Защото оръжията, които щяха да се използват в предстоящия конфликт, още не бяха изпробвани и никой не можеше да предвиди дори приблизително пораженията, които щяха да нанесат.

Войната винаги е била жестока — дори когато хората са се възправяли един срещу друг с оръжия, които могат да носят в ръцете си. Но при една бъдеща война щяха да загинат цели градове, защото от небето щяха да се изсипят заряди с огромна разрушителна сила — насочени не срещу военни обекти, а срещу мирното население.

Отново протегна ръка към диаграмите, но после се отказа. Не беше нужно да ги разглежда — знаеше ги наизуст. В тях нямаше никаква надежда. Можеше да ги разглежда и да си блъска главата над тях до второ пришествие: нищо нямаше да се промени. Нямаше да открие дори искрица надежда. Обзет от бяс, светът отново се носеше, сляпо и неудържимо, надолу по пътя към войната.

Продължи да яде плода и сега му се стори още по-вкусен, отколкото при първата хапка. „Следващия път, бе заявило съществото, ще ви донеса още.“ Но можеше да мине много време, докато се появи отново, а можеше изобщо да не дойде. Мнозина от тях минаваха само по веднъж, но имаше и такива, които го навестяваха почти всяка седмица — това бяха стари, редовни пътници, които му бяха станали близки приятели.

Спомни си за онази малка група Сияйни, които преди години нарочно бяха уредили престоят им в станцията да продължи по-дълго, за да могат да поседят на тази маса и да си поприказват на воля, и пристигнаха натоварени с кошници и чанти, пълни с ядене и пиене, сякаш бяха тръгнали на пикник.

Един ден престанаха да идват и от години не бе виждал ни един от тях. Мъчно му беше за тях, защото му беше много приятно в тяхната компания.

Изпи още една чашка кафе и се отпусна в стола, мислейки си за доброто старо време, когато бе навестяван от групичката Сияйни.

Ушите му доловиха някакво леко шумолене, той вдигна бързо поглед и я видя да седи на дивана, облечена в семпъл малакоф от шейсетте голини на деветнайсети век.

— Мери! — каза той изненадан и се изправи на крака. Тя му се усмихваше по онзи много особен начин, както само тя можеше, и беше много красива — по-красива, каза си той, от всяка друга жена.

— Мери — рече й той, — толкова се радвам, че си тук.

А ето че се появи — облегнат на камината, облечен в синята униформа на федералната армия, със сабя на кръста и огромни черни мустаци — още един негов приятел.

— Здравей, Инок — каза Дейвид Рансъм. — Надявам се, че не ти досаждаме.