Клифърд Саймък - Междинна станция

Погледна парчето дърво и си каза, че Уинслоу ще остане много доволен. Толкова черно и гладко дърво беше изключителна рядкост.

Какво ли щеше да си помисли Уинслоу, запита се той, ако му кажеше, че материалът за неговите статуетки идваше от дървета, расли по незнайни планети, на много светлинни години от Земята. Знаеше, че Уинслоу сигурно често си е задавал въпроса, какви са тези парчета дърво и как попадат у неговия приятел. Но досега не беше го питал. И, разбира се, не можеше да не е забелязал, че има нещо много странно около този човек, който всеки ден идваше да го чака при пощенската кутия. Но и за това нищо не беше го питал.

Това е то приятелството, каза си Инок. Парчето дърво, което държеше в ръцете си, също беше израз на едно приятелство — приятелството на звездите към един най-обикновен управител на някаква далечна, забутана станция, намираща се на едно от спиралните разклонения далеч от центъра на галактиката.

Очевидно мълвата, че има един управител, който колекционира екзотични парчета дърво, през годините се бе разнесла навред из галактиката — и подаръците заприиждаха. Не само от расите, които смяташе за свои приятели, но и от напълно непознати, като това същество, което сега си почиваше в цистерната.

Остави дървото на масата и отиде до хладилника. Извади парче от отлежалото сирене, което Уинслоу му бе донесъл преди няколко дена, и малък пакет с плодове, които един пътник от Сира Х му бе донесъл предишния ден.

— Анализирани са — бе казал той — и можете да ги ядете без страх. Не ще причинят нарушения в обмяната на веществата. А може би вече сте ги опитвали? Не? Жалко. Много са вкусни. Ако ви харесат, следващия път ще ви донеса още.

От долапа до хладилника извади един малък, плосък на вид хляб — част от провизиите, доставяни му редовно от Галактическата централа. Приготвен от непознато на Земята житно растение, той имаше характерен, напомнящ лешник вкус, със съвсем лек дъх на някаква чуждоземна подправка.

Постави храната върху това, което наричаше кухненска маса, макар че в действителност нямаше кухня. После сложи кафеварката на печката и се върна на писалището.

Отвореното писмо лежеше отгоре, той го сгъна и пъхна в едно чекмедже.

Махна кафявите бандероли от вестниците и ги подреди един върху друг. От цялата купчина си избра „Ню Йорк Таймс“ и се премести на любимия си стол, за да го прочете.

ПОСТИГНАТО СЪГЛАСИЕ ЗА НОВА МИРНА КОНФЕРЕНЦИЯ, гласеше заглавието на уводната статия.

Кризата се разгаряше вече повече от месец — последната от дългата поредица от кризи, които от години държаха света в напрежение. А най-лошото беше, каза си Инок, че почти всички бяха изкуствено предизвикани кризи, при които едната или другата страна се опитваше да получи надмощие в безпощадната игра на политически шах, която се разиграваше още от края на Втората световна война.

От статиите във вестника, посветени на конференцията, се долавяше някакъв отчаян, почти фаталистичен тон, сякаш авторите на статиите, а може би и политиците и всички участници в подготовката предварително са знаели, че конференцията нищо няма да постигне, че дори може да доведе до задълбочаване на кризата.

Наблюдателите в столицата (пишеше един от вашингтонските кореспонденти на „Таймс“) не са убедени, че тази конференция ще успее, подобно на други конференции в миналото, които понякога са успявали, да отложи конфронтацията по спорните въпроси или да увеличи шансовете за постигане на съгласие в бъдеще. В много среди се забелязва едва прикрито безпокойство от това, че конференцията, напротив, още повече ще раздуха пламъците на враждата и ще направи още по-труден пътя към евентуалния компромис. Азбучна истина е, че една конференция се свиква, за да даде възможност на страните трезво да обсъдят фактите и становищата си по съществуващите противоречия, но повечето наблюдатели смятат, че няма изгледи това да се случи на тази конференция.

Кафеварката започна да свири и Инок хвърли вестника на пода, отиде до печката и я свали от котлона. После си взе една чаша от бюфета и отиде до масата.

Но преди да започне да се храни, се върна на писалището, дръпна едно чекмедже, извади диаграмите си и ги разгърна върху масата. За кой ли път се запита доколко можеше да им се вярва, въпреки че понякога отделни части му се струваха нелишени от логика.

Изчисленията му се основаваха на разработената на Мизар теория на статистиката, но поради естеството на проблема бе принуден да модифицира някои от факторите, да подмени някои величини. Сега за хиляден път се запита дали не бе допуснал някаква грешка. Дали при този подбор и подмяна не бе нарушил логиката на системата? И ако беше така, как можеше да поправи грешките и да възстанови валидността.