Анджей Сапковски - Последното желание

— Ще си допия бирата.

— Ще ти помогнем — каза грамадният, изби халбата от ръката му, хвана го за рамото и впи пръстите на другата си ръка в ремъка, препасан през гърдите му. Единият от двамината отзад вдигна юмрук, но чужденецът се завъртя на място, като така накара сипаничавия да загуби равновесие. Мечът изсъска в ножницата и проблесна за миг под светлината на факлите. Настана суматоха. Някой извика. Един от посетителите хукна към изхода. Някакъв стол се стовари с трясък, глинените съдове пляскаха приглушено при падането си на пода. Кръчмарят с треперещи устни гледаше чудовищно разсеченото лице на сипаничавия, който, вкопчил пръсти в ръба на тезгяха, се свличаше и изчезваше от поглед, сякаш потъваше. Другите двама лежаха на пода. Единият беше неподвижен, другият се извиваше и трепереше в бързо увеличаваща се тъмна локва. Във въздуха вибрираше пронизителен истеричен вик на жена. Кръчмарят се разтрепери, заразмахва ръце и започна да повръща.

Непознатият отстъпи към стената. Присвит, концентриран, бдителен. Държеше меча с двете си ръце, движейки върха на острието във въздуха. Никой не помръдваше. Страхът като студена кал беше полепнал по лицата, сковаваше крайниците, запушваше гърлата.

В кръчмата с гръм и трясък нахлуха трима стражи, очевидно оказали се наблизо. Обвитите им в ремъци тояги бяха приготвени, но щом видяха труповете, те веднага извадиха мечове. Ривиецът опря гръб в стената и измъкна с лявата си ръка кама от ботуша си.

— Хвърли го! — изкрещя един от стражите с треперещ глас. — Хвърли го, разбойнико! Ще дойдеш с нас!

Вторият страж изрита масата, която му пречеше да мине отстрани на ривиеца.

— Извикай още хора, Треска! — извика той на онзи, който стоеше най-близо до вратата.

— Няма нужда — рече непознатият и свали меча. — Сам ще дойда.

— Ще дойдеш, кучи сине, но вързан с въже! — закрещя онзи, на който му трепереше гласът. — Хвърли меча, да не ти счупя главата!

Ривиецът се изправи. Бързо прехвърли меча в лявата си ръка, а с дясната, насочена към стражите, светкавично начерта сложен знак във въздуха. Гвоздеите, които покриваха нагъсто дългите до самите лакти маншети на кожения кафтан, проблеснаха.

Стражите моментално отстъпиха, прикривайки лицата си с горната част на ръцете. Някой от другите в кръчмата побягна към вратата. Жената отново запищя — диво, ужасено.

— Сам ще дойда — повтори непознатият със звучен, метален глас. — А вие тримата — пред мен. Водете ме при кмета. Не знам пътя.

— Да, господине — промърмори стражът, навеждайки глава. Тръгна към вратата, озъртайки се неуверено.

Другите двама побързаха да излязат подире му. Непознатият ги последва, след като прибра меча в ножницата и камата — в ботуша. Когато минаваха покрай масите, посетителите прикриваха лица с кафтаните си.

Велерад, кметът на Визим, се почеса по брадичката и се замисли. Не беше нито суеверен, нито страхлив, но не му харесваше идеята да остане насаме с белокосия. Най-накрая се реши.

— Излезте — нареди той на стражите. — А ти седни. Не, не тук. Там, по-надалеч, ако нямаш нищо против.

Непознатият седна. Вече нямаше нито меч, нито черно наметало.

— Слушам те — каза Велерад, играейки си с тежкия боздуган, сложен на масата. — Аз съм Велерад, кметът на Визим. Имаш ли да кажеш нещо, господин разбойнико, преди да те хвърлят в ямата? Трима убити, опит за урочасване — не е зле, никак не е зле. За такива неща тук, във Визим, побиваме на кол. Но аз съм справедлив човек, първо ще те изслушам. Говори.

Ривиецът разкопча салтамарката си и извади свитък от бяла козя кожа.

— Закачвате ги на кръстопътищата и по кръчмите — каза той тихо. — Истина ли е това, което е написано?

— А! — промърмори Велерад, като гледаше гравираните по кожата руни. — Ето каква била работата. Как не се сетих по-рано. Да, истина е, самата истина. Подписано е: Фолтест, крал и господар на Темерия, Понтар и Махакам. Значи е истина. Но посланието си е послание, а законът — закон. Тук, във Визим, законите се спазват и цари ред. Не е позволено да се убиват хора. Разбра ли?

Ривиецът кимна, че е разбрал. Велерад запъшка гневно.

— Имаш ли вещерски знак?

Непознатият отново бръкна под салтамарката си и извади кръгъл медальон на сребърна верижка. На него беше изобразена озъбена вълча глава.

— Имаш ли си име? Каквото и да е, не те питам от любопитство, а за улесняване на разговора.

— Гералт.

— Гералт да бъде. Ако се съди по произношението — от Ривия?